Текстът е публикуван в dw.com, автор: Мона Йегер
За дългото си пътуване Карина се е натоварила с три тигана, пет килограма шоколад и цял куфар, пълен с житейски мъдрости. „Може да си беден и въпреки всичко щастлив, но за това се иска талант. Много по-лесно е да бъдеш богат и щастлив.” Карина знае за какво говори, защото много пъти е преживявала както бедност, така и богатство. Животът ѝ се люшка насам-натам, точно като автобуса, който я отвежда у дома. Тя е работила два месеца в Германия за фирма, която наема берачи на ягоди и малини. Квартирата ѝ била много скъпа, цигарите – също. Припечелила добре, но въпреки това в Германия се чувствала бедна.
Карина е на 42 години. Има няколко дупки на ушите и няколко деца, дори един внук. Всички те живеят в България, в триетажна къща, където ту брат ѝ ще закърпи покрива, ту синът ѝ ще поправи гардероба. Нужни са силни мъжки ръце, когато парите не стигат. И една жена, която да донесе малко пари от гурбета в Европа. Тъкмо поради това през няколко месеца Карина се качва на автобуса в Пловдив. Дали ще поеме към Германия, към Австрия или Холандия – на нея ѝ е все едно. Важното е на Запад. Там, където има работа.
Гурбетчиите вършат онази работа, която местните хора не желаят
Всеки ден безброй автобуси превозват румънци, българи, поляци или унгарци на Запад, където те вършат онази работа, която германци, французи или белгийци не желаят да вършат. Защото е прекалено тежка и твърде зле платена. Ако не бяха хората от Източна Европа, досега да сме пуснали кепенците, казват работодателите на Карина и на много други гурбетчии. Истината е, че тези работодатели доста добре печелят на гърба на гурбетчиите. Но Карина не се ядосва. В момента тя се радва, че ще види децата и внука си. И добре знае, че скоро отново ще поеме на Запад. „Без нас,” казва Карина с вирната брадичка „няма да има никакви ягоди лятно време.”
Това е гордостта на тези жени. В Германия, казват те, всичко е много подредено и чисто. Казват го като комплимент, но в гласа им звучи и лека тревога. „Германците са добри хора, ама малко студени.”
„Без нас няма да има никакви ягоди лятно време”, казва една от жените
Някъде преди австрийската граница Карина вади от чантата си снимка на семейството. И другите жени отварят мобилните телефони, където пазят фотографии на деца, играещи между блоковете, или на съпрузи с каскети. Пътничките в автобуса се познават – нищо, че идват от различни български градове. Фирмите, които наемат работници от Източна Европа, обикновено не действат чрез класическите обяви за работа или посреднически агенции, а разчитат тъкмо на това, че жените разнасят новината за добрите пари в Германия.
Константин е стюард в автобуса. Докато говори, той непрекъснато се усмихва. Внимателно подбира думите си. Носи отговорност за целия автобус. Собственикът на автобусите, шефът на Константин, бил най-богатият човек в България: „добър, но и строг мъж”. Константин обяснява, че им плащат според българските тарифи – нищо, че работят като подизпълнители за германски фирми. Не иска да каже колко точно изкарва. Вместо това търси спасение в информации от общ характер: „В България дори професорите взимат по 300 евро месечно.” Той самият бил доволен, въпреки всичко. Както и останалите в автобуса. Но въпреки това никой от събеседниците ми не иска да му се споменава истинското име.
Константин вече от 14 години придружава автобусите с гурбетчиите. Половината дни от месеца е на път. На първата му жена по някое време ѝ писнало. Константин останал по автобусите и се влюбил наново. Рядко вижда двамата си сина, но пък винаги им купува хубави подаръци за рожденните дни.
Гурбетчиите са благодат и за фирмите за автобусни превози
На всеки четири часа автобусът спира на някой паркинг. Най-много да изпият по едно кафе – пари за сандвичи или вурстове не дават. И да изпушат по една цигара, чак до филтъра. Пътуването с автобус е супер евтино. И супер досадно. На автобусната фирма обаче ѝ е все едно. Гурбетчиите са за нея отличен бизнес, особено след като българите получиха свободен достъп до целия трудов пазар в ЕС. Германски фирми най-редовно търсят посреднически услуги, за да наемат автобуси за работниците – и стигат до съответните фирми в България и в Румъния.
Автобусите нямат и година, калъфите на седалките са чисти. Сравнение не може да става с онези таратайки, с които в Германия пристигаха първите турски гастарбайтери през 50-те и 60-тегодини. Синовете и дъщерите на онези гастарбайтери вече имат по-добро образование и не желаят да бучат посев за 7,40 евро на час. Жените в автобуса изкарват по толкова – немислимо много пари за България. Работодателите им осигуряват редица удобства. Често пъти ги приютяват в собствени пансиони, където дори има сътрудници, говорещи български. Защото почти никоя от жените в автобуса не знае немски. По тази причина фирмата набира в интернет работници не на немски, а с обяви на български, полски или словенски.
Германските предприемачи обичат гурбетчиите от Източна Европа, защото са скромни и издръжливи. Могат да прекарат часове наред прави край конвейера за сортиране – и пак не се оплакват. По празниците са готови да работят, дори Коледа могат да отложат. Благодарение на тези работници фирмите спасяват и работните места в администрацията си, защото иначе би трябвало да изнесат цялото производство в Полша, например. Ситуация, от която всички печелят.
