Наскоро бях на погребението на една съседка и открих забележителни разлики между английските и български обичаи, свързани със смъртта. Реших, че е важно да ги споделя.

 

Преди две години се запознах с Пеги на служба в местната англиканска църква. Оказа се, че тя е на 102 години. За първи път си говорих с толкова възрастен човек.

 

В началото на тази година Пеги почина. Почти на 104 г. За последен път я видях седмица преди да почине. Беше седнала на обичайното си място в църквата.

 

В църквата съобщиха за смъртта на Пеги. Месец след това беше погребението. Попитах една друга съседка защо чак след месец. Тя ми каза, че обичайно роднините да забавят погребенията, за да могат всички, които искат да присъстват, да се освободят от работа или организират пътуването си, ако живеят далеч.

 

Исках да отида на погребението на Пеги. Харесвах тази крехка, но енергична жена. Тя беше любезна с всички и скромна. Веднъж я попитах каква е тайната й за дълголетие. Тя се смути от любопитството ми. Явно не беше свикнала да е център на вниманието. Сподели, че вероятно дълголетието й се дължи на състезателната й натура. Освен в спорта тя и сестра й се състезавали и коя ще надживее другата. Пеги имаше чувство за хумор. Оказа се, че тя е спечелила последното състезание със сестра си.

 

Погребението беше в понеделник. Предишният ден на службата в църквата ни припомниха за него. Известието в църковния бюлетин (pew paper) беше подобно на българските некролози, само сбито, без снимка и емоции. Близките на Пеги съобщаваха да не носим цветя на погребението, а вместо това да направим дарение за църквата. Бяхме поканени на служба в църквата в понеделник в 2:30 часа.

 

В понеделник преди службата за Пеги получих брошура на входа на църквата. В нея имаше описание на дневния ред на събитието. В църквата имаше около 60 души. Всички елегантно облечени. Но никой не беше специално облечен в черно.

 

Седнах до съседката си Сесилия, за да мога да й задавам въпроси. За първи път бях на английско погребение. Сесилия ми каза, че в миналото англичаните обличали черни дрехи за погребения. Днес обаче, обичаят бил друг. На погребение отбелязват не смъртта, а живота на човек. При това Сесилия каза отпразнуват (celebrate) живота на починалия.

 

В този момент хорът запя и хората станаха прави, за да посрещнат ковчега с Пеги. Той беше затворен и върху раменете на четирима мъже в черни костюми. Впечатлен бях от това, че го носеха на раменете си, без да си служат с ръце. Това бяха гробарите (undertakers). Много достолепно изглежаха тези здрави мъже на различна възраст. Като ги гледах, се сетих за романите на Дикенс. Те сякаш бяха излезли от тези романи, където биха плашели децата със суровия си вид.

 

Свещеничката Мораг разказа своите спомени за Пеги. Оказа се, че Пеги от 41 години посещава нашата църква. Не знаех, че Пеги е била медицинска сестра, както й че не е имала семейство, а в края на живота си е живеела в дом за възрастни хора.

 

Пеги участвала дейно в живота на църковната общност и обичала екскурзиите с еноряшите, както и да плува и играе тенис и скрабъл. Пеги видяла през живота си 5 монарси, 19 министър-председатели, както и била свидетел на появата на замразена храна, пеницилина, найлоновите чорапи, телевизията, компютрите. Мораг говори 10 минути.

 

Повече за Пеги научихме от словото на нейн племенник, който няколко пъти ни разсмя с шеги. Например, в края на 30-те Пеги и нейна приятелка направили пътешествие в Англия с велосипеди. Обаче за беда едното колело се счупило и пътешествието не било завършено. Няколко години по-късно обаче Пеги се сетила за незавършеното пътешествие благодарение на награда от вестник, която получила. Наградата била нов велосипед. Пеги продължила пътешествието си. Междувременно, спечелила и друга награда от вестник, с която се гордеела. Автоматична пералня! Беше приятно да слуша човек този племенник, който също говори около 10 минути.

 

После пяхме химн, посветен на природата. Текстът беше в брошурата на погребението. Изборът беше свързан с увлечението на Пеги към природата и приключенията. Хорът пое химна, а всички присъстващи последваха.

 

После роднина на Пеги прочете стихотворение, което открили сред вещите й. Пеги го преписала на ръка, защото го е харесвала.

 

После имаше църковен химн и четохме от Библията. След това свещеничката Мораг ни каза, че Пеги е заминала на място, където сега не можем да я последваме. Но че тя е щастлива там и ни чака в рая. Мораг каза да помълчим в чест на Пеги и да благодарим на Бог, че той се грижи за нашата съседка.

 

Ковчегът беше през цялото време затворен. Свещеничката от време на време слагаше ръка върху него.

 

Последва орган и хор. Дойдоха гробарите. Отново сложиха ковчега на раменете си. Ние станахме, за да изпратим Пеги. Ковчегът беше отнесен извън църквата, а ние бяхме поканение на чай, сладкиши и сандвичи, които бяха сервирани в края на църквата.

 

Службата продължи към 40 минути.

 

След нея разпитах Сесилия за погребенията в Ангия. Тя ми каза, че Пеги ще бъде кремирана. Но в крематориума и на гробището ходят само най-близките роднини.

 

В Англия няма изискване праха на кремираните да бъде погребан в гробище. Близките могат да си го погребат в двора на къщата си или да го изсипят, където искат.

 

В Англия също няма честване на 40 дни, 1 месец, 1 година от смъртта, както и некролози.

 

Споделих със Сесилия, че в България хората плачат на погребения. На погребението на Пеги никой не плачеше. Сесилия се усмихна и ме попита дали съм чувал фразата “keep a stiff upper lip”. С тази фраза, често описват англичаните, като хора, които не показват емоциите си.

 

Няколко дни след погребението на Пеги ми се случи нещо необичайно. Бях на разходка с мой познат англичанин в парк. В почивния ден по алеите на парка нямаше много хора, тъй като денят беше студен. Излязохме от гората на огромна поляна. Моят познат каза, че ще ме остави за малко. Помислих, че иска да отскочи до храстите. Той обаче ми каза, че на тази поляна е хвърлил преди време праха на починалата си жена. Бях изненадан и не знаех как да реагирам.

 

После видях как познатият ми седна на дънер върху едно хълмче на 200 метра от мен. Бръкна в джоба си и извади дървена свирка. Поляната се огласи от неговата мелодия. Нежната мелодия беше трогателна и ще си спомням дълго картината пред очите ми, в която един мъж седи на пън в края на горска поляна и свири на своята починала жена, която преди няколко години е станала част от природата наоколо.

 

Бойко Боев, създател на сайта Разходки из Лондон.