Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Българските поговорки, които чужденците не разбират

И без които бихме живели по-добре

Публикувана: 18/11/2017 12:25
Обновена: 18/11/2017 12:27
Прочетена: 340
Българските поговорки, които чужденците не разбират

В разгара на най-веселите семейни купони, ама точно тогава, когато фамилният карнавал се е развихрил, баба изчакваше момента на затишие между две вдишвания, заглеждаше се някак пророчески в небитието и тържествено произнасяше "Много хубаво не е на хубаво".

Думите й се стоварваха върху веселието като похлупак над вряща тенджера и моментално събираха в трансцедентална вглъбеност разхилените допреди миг роднински лица.

Никой нямаше и грам съмнение, че съвсем скоро ще си плати смеха с някаква житейска трагедия и се смръзваше моменталически с тайната надежда, че поне това очаквано нещастие няма да е толкова голямо.

Сигурна съм, че ако в този момент главите на роднините по някакъв начин можеха да станат прозрачни, там щяха да се чете едно и също – известен яд към бабата, която винаги успяваше да прекъсне веселбата, но и покорно почитание към народната мъдрост, която обобщава горчивия опит в пословици и поговорки.

От онова време логично не понасям поговорката "Много хубаво не е на хубаво". В нея има толкова битова пристиснатост да си позволяваш каквато и да е радост, че ако човек я следва, би се превърнал в горчиво, смръчкано същество, влязло в непрекъснат отбранителен режим от дебнещото за случайна усмивчица зло. Което, като се замислим, не е сред българските образи, които срещаме рядко.

Въпросът за щастието и неговата висока цена е основен в българските поговорки и пословици.

"Много се смяхме, значи нещо лошо ще се случи" е олицетворение на представата ни за всемирния баланс - че нещастието се влачи като недосъбут чорап след всяко щастие и е въпрос на време да се спънеш в него и горко да паднеш.

В същата стилистика е и една друга много българска поговорка - "Да би мирно седяло, не би чудо видяло". Представяте ли си само как би изглеждал човекът, който живее живота си според нейната мъдрост?

Кротък, приседнал скромно в средата на съществуването си клетник, който не смее да направи една крачка, за да не предизвика някаква амбицирана да върши злини всемирна пакост. Защото нали никой няма съмнение, че чудото, описано във въпросната мъдра мисъл никога не се свързва с нещо прекрасно?

Чудото е лошото, опасното, онова непознато, което ще ти обърка реда, ще те извади от относителния уют и ще те отпрати горко да ближеш рани след необмисленото размърдване. Мирното седене е ценност, то е животоспасяващо. Оставя те да си кюташ в отредените земни дни, в които така или иначе много рядко и твърде умерено ще си позволяваш да се смееш, че цената на този смях може да ти излезе солено.

Към така обрисувания образ на притихналия в тъга мирно седящ българин не мога да не прибавя и още една любима и показателна нашенска мъдрост - "Не е виновен който яде зелника, а този, който му го дава".

Чрез нея нашият човечец се лишава и от още едно нравствено достойнство - взимането на отговорни решения. Той е някакъв полуидиот, който броди като зомби насам-натам из дебрите на живота и на посоки лапа кой каквото му даде. Единствената функция, която очевидно работи добре у този човекоподобен, е храненето. А нуждата от утоляването на глада напълно игнорира възможността за какъвто и да е мисловен процес или проява на оценъчна разсъдливост.

Струва ми се, че точно тази поговорка чудесно обяснява гражданската ни инертност – ние все чакаме нещо някой да ни даде и безкритично го поглъщаме. А пък когато някак установим, че не е трябвало да го правим, с пълно гърло и натежали стомаси обвиняваме онзи, който ни го е предложил. На него пък не му остава нищо друго, освен да отговори на този притихнал от стомашни киселини вой с един друг, по-съвременен, но също така много използван умен израз – "А га яде кюфтетата, ни рива".

С безкритичното и мълчаливо кютане е свързана и още една народна мъдрост - "Трай, бабо, за хубост". Каквото и да се случва, стой си там без много да шумиш, защото само така може изобщо да преживееш нещо хубаво. Не се оплаквай, не надигай глас, не мрънкай, че ти е тежко.

Пътят за достигане на положителното, е мълчанието. "Мълчанието е злато". Мъдростта, която винаги се свързва със старостта, знае, че за да си добре в този живот, трябва да го живееш траейки си.

Представата за хубавото в народното съзнание на нас, българите, трайно се свързва с мълчанието и тишината. Освен, че за хубост се мълчи, за нея се живее и скромно. "Скромността краси човека", казва народът и с това парира всякаква възможност сам да оцениш достойнствата и постиженията си и логично да ги използваш като свой капитал.

Каквото и да си постигнал, колкото и да се гордееш с него, не го показвай. Направиш ли го, влизаш с взлом в определението за грозното. Красив си, ако не демонстрираш, ако не шумиш, ако си притихнал, мирен и не особено усмихнат.

Само си го представете финално този така красив според народния светоглед човек – кротичко седнал, предпазливо намусен, малоумно безотговорен, но пък обилно нахранен... темерут.

Който си живее в уютното спокойствие, че каквото и да се случва около него, ще е за кратко, защото така и така "Всяко чудо - за три дни". Пък и да попадне по някаква случайност в окото на бурята, достатъчно е само да се наведе, защото "Покорна главица сабя не я сече".

Източник: webcafe.bg

Назад