Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Защо ми липсва Православието край Темза

Автор:
Публикувана: 11 Nov 2015 15:44
Обновена: 11 Nov 2015 17:34
Прочетена: 1226
Защо ми липсва Православието край Темза

Покрай скандалите около посещението на Вселенския патриарх Вартоломей, наглите му искания България да върне на гърците ценни икони и реликви от Егейска Македония, подмазвачеството на президента Росен Плевнелиев, който награди с най-високия държавен орден госта, и почти истеричните реакции на политиците в България, аз лично се изумих от една-единствена реплика в цялата какофония.

Репликата бе изречена тази сутрин от архимандрит Дионисий Мишев (на снимката) - началникът на отдел "Богослужебен" към Светия синод.

“Българската Православна Църква не трябва да има обществена роля” - заяви Дионисий по повод посещението на Вартоломей, което трябвало да се гледа в духовен, а не в светски аспект.
Дълго време се чудих на думите на Дионисий. Дали съм го разбрал правилно, дали е някаква грешка на езика твърдението, че православната църква не трябва да има обществена роля? Превъртах видеозаписа от тв предаването няколко пъти.

Не, този свещеник наистина го твърди и го казва съвсем сериозно. Свещеник, който стана скандално известен с това, че бе сред първите въвели архонтството в БПЦ - практика, която няма нищо общо с “духовния аспект”, а е силно свързана със “светския аспект” на църковния живот.

Да обясня с няколко думи - през последното десетилетие стана популярно даването на титлата “архонт” от страна на БПЦ на личности със спорна репутация или, иначе казано - добре облечени бизнесмени. Срещу никак не скромни пари за църквата и най-вече за митрополитите.

Точно това бе причината и архимандрит Дионисий да не бъде избран за епископ преди година. Патриарх Неофит оттегли предложението си, след като миряни и духовници протестираха остро срещу тези му намерения.

Дионисий обаче изрече на глас тази сутрин това, което всички знаем, но се срамуваме да го изречем - православната ни църква е напълно откъсната от обществото, а ролята й вече по-скоро се свежда до церемониални функции по време на големи християнски празници. Броят се на пръстите на едната ръка епархиите, в които църквата води активна социална дейност - работи с младежите, с хората в неравностойно положение, със сираците, с бедните и изпадналите в нужда.

Православието по нашите земи се превръща в една битово-фасадна подробност, която е далеч от страданията на хората. Светото писание ни учи да “разделяш хляба си с гладния”, “да въвеждаш у дома си сиромаси без покрив” и “когато видиш голия, да го обличаш” (Исая 58:7).

Учи ни още, че: “... сиромасите всякога се намират между вас - казва Христос - и когато искате, можете да им сторите добро” (Марк 14:7). Както и че: “Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца ето що е: да пригледва човек сирачетата и вдовиците в неволята им и да пази себе си неопетнен от света” (Яков 1:27).

И ако мнозина българи все още са състрадателни и винаги помагат на събратята си, изпаднали в беда, то самата БПЦ сякаш е забравила за тази част от битието си. Потънала в охолство, лукс и скъпи лимузини.

Защо разказвам всичко това? Защото абсолютното отсъствие на църквата ни по важни обществени и социални теми е сериозен проблем не само в България, но и зад граница. Тук, в Лондон - един град, в който съжителстват десетки религии и конфесии, повече разбираме за БПЦ, когато тя излезе с някаква позиция срещу имигрантите или бежанците (както искате ги наричайте), или пък за концерта на Мадона, или пък за това, колко е вредна йогата или паневритмията за православния християнин.

Църквата ни има един-единствен храм в цяла Великобритания, намиращ се в гараж в задния двор на посолството. Храмът е с квадратура колкото гарсониера в “Люлин”. По време на голям празник - Рождество, Богоявление, Цветница или Великден, вътре се чувстваш като в консерва със сардини. Цяло чудо е, че още не се е стигнало до някакъв инцидент, да не дава Господ...

За сравнение - Румънската Православна църква има цели 42 храма в цяла Великобритания, от които 6 са в Лондон. За Гръцката Православна църква е излишно да говорим. Храмовете ѝ са стотици на Острова, тъй като тук има много стара диаспора от южната ни съседка и от бившата британска колония Кипър. И в гръцката, и в румънската православни общности духовният и социалният живот е жив. Това важи особено за най-малките - в тях децата са на особена почит.

Наскоро си говорих с един румънски свещеник в Кройдън, Южен Лондон, който ми обясни, че преди няколко години е имало голям отлив на румънци, живеещи в Западна Европа, към протестантските конфесии и това наложило Светият синод на РПЦ да се отнесе много сериозно към присъствието си в държавите, където има компактни имигрантски общности. “Работим много с общините тук, на Острова. Навсякъде, където има някоя изоставена църква, влизаме в преговори с местната управа да ни я отдадат за някакъв период от време. Разбира се, всичко това става с активното участие на Светия синод, на посолството и на външното ни министерство”, обясни ми свещеникът.

Затова не е никак чудно, че хиляди наши сънародници вече са се насочили към различните протестантски конфесии - адвентисти, методисти, евангелисти, мормони... Там те намират общност, в която чувстват упование, която е готова да помогне на изпадналия в беда или на онзи, който се нуждае дори само от една добра дума. Някои от тях, като Българската Християнска Адвентна Църква в Лондон, дори предлагат безплатни курсове по английски език за хората, които я посещават.

Това всъщност ми липсва в православната ни църква. Липсва ми, че тя отсъства от обществото, както призна на глас архимандрит Дионисий. Липсва както в България, така и зад граница. Не ме вълнуват толкова скандалите с патриарх Вартоломей, политическите реакции и попържни по адрес на фанариотите от Цариград, както и колко сме велики и колко много сме дали на света.

Вълнува ме това, че все гледаме “сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаме.” (Матей 7:2-8).

Назад