Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Живот по време на социализъм

Хубаво месо се купуваше, ако си гъст с месаря или имаш какво да му предложиш в замяна

Публикувана: 09 Sep 2017 11:13
Обновена: 09 Sep 2017 11:15
Прочетена: 1206
Живот по време на социализъм

Най-мразя носталгично за соца да ми хленчи някой, който е бил с памперс, когато той е приключил. Някой, който е подушил социализма само през пионерския ентусиазъм на баба си, партизанския устрем на прадядо си и незнанието на собствените си родители, за които социализмът е бил хубав, просто защото съвпадна с детството ни. Пък детството някак винаги е приятно носталгично, красиво идеализирано и вълшебно.

В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така - трябваше да влезеш в списък на чакащитеза съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи - почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив - този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.

С връзки родителите ми се сдобиха с тристаен панелен апартамент в новопостроения квартал „Червена звезда" (стар „Дианабад"). За целта баща ми три месеца всеки ден висял пред градския комитет на партията в очакване да го приемат и да чуят молбата му. Накрая една служителка се смилила над актьора, изслушала го и го записала на челно място в поредния списък, този път за получаване на апартаменти.

Така шест месеца по-късно нашите се сдобили с ключ от панелно жилище в комплекс, построен сред разрушени селски къщици и опразнени овощни градини от покрайнините на София. Били щастливи, защото според соц стандартите от онова време, живеели направо охолно - детето с детска стая, те - със спалня, отделно хол, кухня, че и баня и тоалетна отделно. В банята не можеше да си разпериш едновременно двете ръце, но пък винаги имаше топла вода - нещо, за което през петдесетте години на миналия век са можели само тихо да си мечтаят сред топлите пари на неделната обществена баня.

Социализмът беше система, която държеше да знае всичко за всеки и да се грижи за правилното му идеологическо израстване. Поради тази причина в първи клас на кварталното училище ни обявиха, че най-важната ни задача е да влизаме ежеседмично като първенци в табло, наречено „Те са наша гордост". За да си „тяхна гордост" трябваше да правиш най-различни правилни неща. Например да не тичаш по коридорите, да си винаги в ученическа униформа, да участваш в рецитали за партията и нейните герои, организирани от училището, да следиш за реда и да докладваш тези, които го нарушават.

Един от паметните ми детски социалистически спомени е денят, в който умря Леонид Брежнев, генералният секретар на КПСС, управляващ СССР. Бях в пети клас, по радиоуредбата в училище се разнесе траурният глас на директора, който с патоса на корейска говорителка обяви смъртта на другаря Брежнев. Час по-късно вече имаше създадена система за демонстриране на солидарност с тъгата на съветските братя и целият ни клас се оказа подреден на колене за един учебен час от четиридесет и пет минути пред специално нагласения портрет на Брежнев в официалното фоайе до учителската стая. Трябваше да останем така мълчаливо и с наведени глави, докато мислим за крехкостта на световния мир, империалистическата жестокост и наближаващата с пълна сила трета световна война.

И въпреки че вярвахме, че еднолично Брежнев с тялото си е пазел копчето за изстрелване на ядрени ракети към базите на Запада, някак по детски се разсмяхме точно по време на отдаването на почит. Заразителният хилеж тръгна от мен, предаде се на останалите от класа и въпреки стиснатите зъби на учителките и заканите им, че ще ни намалят поведението, не се укроти. Разбира се, бях посочена с пръст като инициатор на това ужасно неуважение и бях порицана пред строя като идеологически предател. Размина ми се по-тежкото наказание, просто защото бях отлична ученичка.

Социализмът беше силен най-вече с това, че умееше да създава на хората непрекъснато усещане за малки, ежедневни битки. В т.нар. "Хранителни стоки" имаше два вида хляб - бял и типов. Кашкавалът беше Балкан и Витоша, като особена разлика във вкуса нямаше. При сиренето беше същото - бяло, краве сирене, понякога овче и това е. Хубаво месо се купуваше, ако си гъст с месаря или имаш какво да му предложиш в замяна.

По онова време беше много престижно да се ходи на театър, затова и баща ми снабдяваше семейството с хубаво месо, като даряваше касапина с билети за хитови постановки в Сатирата. Горе-долу така стояха нещата и с кафето, и с качествения алкохол, и с всички останали стоки. За плодове и зеленчуци имаше т.нар „показни магазини", където всичко беше малко по-скъпо и за него се чакаше на дълги опашки. За сметка на това обаче имахме ясна представа за сезонността на продуктите - оттогава цяло едно поколение си знаем, че бананите и портокалите са зимни плодове, които се появяват по Нова година.

Поради оскъдността на пазара по време на социализма хората се учеха да правят всичко от малко. Майка ми имаше рецепта за домашна Нутела (с мляко на прах и руско какао), можеше да прави сладък салам от бисквити, какаов крем и сладко, ризото от консерва с русенско варено, торта от мармалад и бисквити с дупка „Еверест", сос за спагети от лютеница с хорце и умееше да консервира всичко за зимата.

В началото на септември ми купуваха яке, палто, вълнен панталон, два пуловера, чифт обувки и чифт ботуши, за които със седмици се обикаляха няколкото основни магазина (ЦУМ, ДетМаг и малкия ЦУМ) в града. Накрая бивах обличана в мишосиво-бежово-тъмнозелената гама и ежедневно стисках палци да не се засека по коридорите на училището с останалите около сто-двеста деца, които имаха същите като моите дрехи.

Почивките на отрудените граждани и селяни по време на социализма бяха нещо важно и основно контролирано от партията. Една година след активирането на десетки връзки татко се сдоби с карта за лятна почивка в базата „Ален мак" на профсъюзите около Варна. Разполагахме с малък апартамент и закуски, обеди и вечери в стол, където менюто се поръчваше предния ден на обяд, а за разменна монета служеха купони с печат. Зимата ме водеха на станцията на дейците на радиото и телевизията на Боровец, където условията бяха подобни, базата - по комунистически излющена (холна гарнитура, легла „Велико Търново" и фикус), а алкохолът - роден на ниски цени и западен - под масата.

Може би най-вълнуващият ми епизод от нашето семейно соц минало е онзи, в който си купихме цветен телевизор. Нашите дълги години отказваха да се разделят с черно-белия ТЕМП на крачета, заради някой съветски токмак с размерите на детско креватче, но когато завод Ворошилов взе да произвежда цветни телевизори по лиценз на PHILIPS, не издържаха на напъна на прогреса и надлежно потърсиха съответните връзки. Месец по-късно цялата фамилия рано-рано сутринта се инсталирахме пред магазин за мебели в квартал „Люлин", където ги бяха „пуснали".

Татко плати двадесет лева на някакъв Иван Петров, който имаше челна позиция в списъка на желаещите белгийски телевизори и зачакахме. Така в късния следобед редът ни дойде, а когато нервна продавачка със синя престилка извика пред тълпата името Иван Петров и татко вдигна щастливо ръка и каза „Аз съм!", народът наоколо взе да гледа в недоумение. „ Ти не си Иван Петров, бе, ти си артиста Касимов!", изцепи се от тълпата недоволен другар. „Какво да ти кажа, братче - отговори баща ми - за тоя цветен телевизор и Иван Петров ставам." При което тълпата, напълно наясно със системата за придобиване на вещи и услуги по време на соца, с разбиране замълча. Иначе телевизорът се скапа още същия следобед, майсторът го оправи седмица по-късно и той продължи да работи безотказно в следващите двадесет и пет години, докато най-накрая не го сменихме с японски, според новите капиталистически пазарни условия.

В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото преструване на всички, че са щастливи. Ако имаш, си щастлив, защото партията ти го е осигурила. Ако нямаш, пак си щастлив, защото материалното не е важно за истинския комунист. В случай, че се издигаш, си доволен, защото макар и малки, партията имаше своите привилегии за верните си безгласни букви. Останеш ли на ниското обществено стъпало пък, влизаш в ордите на величествения пролетариат, което винаги означаваше едно - правиш се, че работиш, те се правят, че ти плащат, но поне редовно и без проблеми, разполагаш със събота и неделя и летни, дълги отпуски, почивна станция, в която кафето е десет стотинки, а пълнените чушки - осемдесет, базисна здравна помощ, партийна принадлежност, профсъюзни събрания, взаимоспомагателна каса и отбор невидими доносници, които да докладват, където трябва, като как се развиваш идеологически.

По време на моето съзряване живо се вълнувах като малко дете на всяко бурканче течен шоколад или Тоблерон, бонбонки М&М и дезодоранти Rexona, пазех единствените си дънки от Кореком като зениците на очите си, износвах западните дрешки на децата на мамините приятелки, омъжени за дипломати и осем години не се разделих с един шведски бански, който ми подариха. Беше от блестяща, сребриста материя и когато се намокреше, си сменяше цвета! Ех, спомени! А после пак да ми разправят колко хубав бил комунизмът - хубав за малцина!

Източник: webcafe.bg

Назад