Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Емигрирах заради манталитета

Имам много приятели - българи, които излизат само и единствено в българска компания, капсулирайки се по този начин в един балон на чужденци

Публикувана: 08 Dec 2017 16:57
Обновена: 08 Dec 2017 17:01
Прочетена: 3733
Емигрирах заради манталитета

Аз съм от така наречените „икономически емигранти". Ако бях родена извън Европа, щеше да е достатъчно основание да ме екстрадират обратно, просто защото искам по-добър живот за себе си и за своите все още неродени деца. Доста неща се изписват за емиграцията по бедност, за хилядите български граждани, които искат да се възползват от социалните помощи и да „въртят далавери" (колко хубав израз).

Малко се говори за другите, които нямат проблеми да си намерят добре платена работа в собствената си страна, но искат да избягат от „манталитета" на нашето общество.

По принцип аз съм доста краен човек, много открит и емоционален, който не обича несправедливостта и винаги изразява аргументираното си мнение. Познахте - винаги съм имала проблеми да се впиша в нашето общество. Само че когато си дете, винаги смяташ, че проблемът е в теб, защото това ти се внушава от най-крехка възраст.

Виждаш как са толерирани откровено глупави съученици, защото са деца на еди-кой-си или по други субективни критерии, колко важно е какъв телефон имаш или колко са високи токчетата ти в 6-ти клас.

Проблемът е, че ти се внушава, че това е нормално.

Нещата не са много по-различни и в работно отношение, когато се появява завистта, конкуренцията между хората, мотото е, че шефът е винаги прав и виждаш хора, издигнали се заради семейни или лични взаимоотношения, въпреки очевидната липса на качества. Но както се казва, попадаш на хора и ставаш човек.

В моя случай имах късмета да попадна в голяма международна компания и работех дистанционно за белгийски мениджър. Той беше първият човек, който видя потенциала ми и повярва в мен, а тогава аз просто помислих, че човекът много жестоко се е объркал. Защото бях свикнала да ми се повтаря колко съм глупава и да ми вменяват, че съм втора класа човек заради националността ми. Последното дойде от българския ми тийм лидер, който веднъж каза: „Как смееш дори да се сравняваш със западноевропейските ти колеги?".

Да, наистина - за да се сравняваш с тях, не трябва да имаш комплекс за малоценност и робска психика

Така, както се казва в един гениален филм, „The idea was planted". След като започнах да пътувам в чужбина и работя с чужденци, осъзнах, че всъщност искам да емигрирам.

Това не беше никак лесно предвид българското ми образование и работен опит, както и факта, че не исках да мия чинии. И все пак ми се наложи да направя стъпка назад и след почти 3 години заминах като стажант в чужбина. Последва друг стаж и кошмарът наречен „търсене на работа". Не искам да си помисля за колко обяви съм кандидатствала, колко CV-та съм изпратила - може би повече от сто.

И всеки отказ, който получаваш, те кара да се замислиш дали наистина си струва да се бориш за една мечта, която изглежда толкова недостижима. Само че това, което различава успешните хора от останалите, е начинът, по които се отнасят към неуспеха. А той не продължава вечно, дори в моя случай.

В момента съм вече втора година в чужбина и бих искала да споделя моите скромни впечатления за разликите в начина на мислене.

Според мен, за да успееш да се впишеш в едно чуждо общество, на първо място трябва да излезеш от собствената си зона на комфорт и да преодолееш себе си, за да станеш накрая по-силен и мъдър. Написано звучи много добре, но аз знам колко ми е коствало всичко това. Научаваш се да разчиташ сам на себе си, да изградиш нов приятелски кръг от нулата, да се отвориш към нови култури и разбирания.

Езикът също е много важен компонент - дори и всички да говорят перфектен английски, ако си в компания от 10 души, те няма да се съобразят с тебе, а ще говорят на родния си език. Това съм го виждала и в България - и е напълно нормално да говориш родния си език в собствената държава. Всички ще оценят усилията ти, макар че веднъж ми казаха: "Френският е езикът на любовта, но не и с твоя източно европейски акцент".

Другият важен фактор е интеграцията в обществото - имам много приятели - българи, които излизат само и единствено в българска компания, капсулирайки се по този начин в един балон на чужденци. Милеят за родното, защото това е единственото нещо, което ги обединява, губейки реална представа какво се случва около тях.

Аз не дискриминирам хората - давам шанс на всеки да ме разочарова и те се справят много добре, независимо откъде идват. Да, хората са различни, но всички искат да са щастливи. И тук се сблъскваме с това да видиш живота по друг начин.

Проблемът на България е, че в нашата държава има твърде много мислещи еднакво българи. Нека разясня - (почти) всички сме расли по време на комунизма, всички имаме обща база за сравнение, възпитание и ценности, които определят нашата култура.

Ето защо са важни чужденците за едно общество, за да ти отворят мирогледа и да видиш света по един друг начин. Защото е нормално да се страхуваш от нещо, което не разбираш. А няма как да разбереш, ако си затворен в границите на собственото си общество, независимо дали живееш в Хасково или в Ливърпул, или не излизаш от Студентски град.

Честно казано, не съм срещала толкова негативно отношение откъм чужденците спрямо себе си.

Може би защото съм „асертивна", както те ме определят тук, а аз бих казала - знам колко струвам и не позволявам на никого да ми се качва на главата. Западноевропейците не знаят толкова много за нас, но тук ти дават шанс да се докажеш и те питат какво можеш, а не кои са родителите ти или колко струват обувките ти.

Не искам да величая всичко и да стана чуждопоклонник

Хората тук имат много голям проблем да изразяват чувствата си, не знаят как да се оправят с негативните си емоции, което води до много високо ниво на самоубийствата в цяла северна Европа. В неделя нищо не работи, плащам едни от най-високите данъци в целия свят, но поне виждам къде отиват парите ми. А част от тях отиват и за проекти в България, така че ще ги прежаля.

Често ме питат - всички ли в България са като теб? Може би ако беше така, никога нямаше да реша да пътувам и да живея в чужбина. Толкова сме загубени в прехода, че краят не се вижда. А това депресира хората и те се вкопчват в парите като смятат, че това може да ги направи щастливи.

Още помня как по време на лекото земетресение през 2012 г. всички се оплакваха какви щети имат по къщите си и какви обезщетения да искат, но никой не беше благодарен, че нямаше нито един загинал при сравнително високата скала на труса.

А това е манталитетът на един народ и за съжаление, той се променя най-бавно след много болезнени промени и няколко поколения.

А аз, аз живея тук и сега и просто искам да бъда щастлива по начин, който не може да бъде оценен в моята родина. Това определя и моя избор, за който не съжалявам.

Източник: webcafe.bg

Назад