Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Извинете, кои са тези "българи в чужбина"?

Припомняваме ви едно противоречиво мнение!

Публикувана: 22 Nov 2018 13:16
Обновена: 22 Nov 2018 13:26
Прочетена: 1387
Извинете, кои са тези "българи в чужбина"?

Мъдростта гласи нещо такова: “Българите в чужбина са като българите в България, само че в чужбина”. Народният мислител остава неизвестен, но сентенцията става все по-актуална.

И преди да се спрем на абстрактното сложно съществително “българи в чужбина”, нека споменем, че те са и много други неща. Спираме се на две от тях:

Удобни мишени или идоли, в зависимост от политическата адженда на деня, която

може да ги употребява като последно политическо обещание или закана, които не са нарушени (разбира се, ако не броим царя през 2004). Нали се сещате: ще върнем “българите от чужбина” и “младите” в България и ще цъфнем, вържем, те ще ни оправят и така нататък, и така нататък…

Що е то “българин в чужбина”?

Ала не е ли време да се запитаме каква всъщност е семантиката на вълшебното “българи в чужбина“, с какво те са по-различни от другите българи и защо България е единствената държава в обозримата Вселена, а вероятно и в поне няколко измерения, която дели гражданите си на първа или втора категория хора според това в коя географска точка се намират (уточнявам, че и едните, и другите могат да бъдат част от първата класа хора – според наратива).

“Българите в чужбина” всъщност са доста интересен оксиморон. Те са хем предатели, хем спасители. Те са една хомогенна социо-културна класа и същевременно могат да упражняват професии от чистач, шофьор и фризьор до медици, IT специалисти и преподаватели в някои от най-престижните учебни заведения в света. “Българите в чужбина” злоупотребяват със социални помощи в държавите приемници, но същевременно са най-трудолюбивите емигранти. Освен това “българите в чужбина” може да говорят до два, три, четири чужди езика и да са перфектно интегрирани в средата си или пък да живеят в своите изолирани емигрантски общности без досег с културната среда около тях.

Дотук всеки средноинтелигентен човек е стигнал до извода, че всъщност няма такова понятие като “българи в чужбина”. В случай че логическите връзки са направени, продължаваме напред.

Двата вида емигранти

Естествено е България да скърби за своите заминали, защото голяма част от тях са икономически емигранти, какъвто е случаят с цяла Източна Европа за последните 30-ина и повече години. Тази мотивация личи категорично от факта, че емигрантите са основен инвеститор в държавата за последните n-брой години. Тези емигранти със сигурност ще се завърнат, ако държавата предложи базови основи за честно и достойно съществуване: реформирана съдебна система и прозрачно правосъдие, борба с корупцията по високите етажи на властта, здрава социална система, благоприятни условия за бизнес и инвестиции, реформа в здравеопазването и образованието. Всичко това са неща, които са нужни както на емигрантите, така и на живеещите в България, т.е. техните цели са де факто едни и същи.

Емигрантите могат да бъдат и културни: онези, които жадуват да разгледат света от всичките му страни, които се влюбват в други култури и държави, с една дума, които упражняват своята свобода на движението и демократични права, отнети на българите в продължение на десетилетия. Голяма част от тези емигранти са най-големите посланици на България и българската култура и същност по света. Те по същия начин както икономическите емигранти и живеещите в България искат най-доброто за страната си и преживяват всеки неѝн връх и спад наравно с останалите. Тоест техните цели отново са сходни.

Легендата Запад

“Ако за един англичанин французинът не е нищо друго освен човек от Франция и италианецът — човек от Италия, който може да бъде по-богат или по-беден, по-красив или по-грозен, по-приказлив или по-мълчалив, с една или друга философия или без нея, с едни или други маниери, но в никакъв случай народността не му дава абсолютно никакви предимства, то за днешния българин, румънец, руснак, чех или унгарец Човекът от Запад е поначало по-горна категория. Той може свободно да пътува из света, до най-висша степен той е господар на себе си и може да сменя професии и работодатели както си иска, той живее със значително по-висок жизнен уровен, неговите пари важат из всички страни по света, той може да чете, пише, гледа и говори каквото си иска и както си иска. Това бяха и това са обективните истини, заради които очите на нашите хора рисуваха западняка и неговия живот често пъти в напълно фантастична, приказна светлина.”

Това са думи, казани от Георги Марков преди повече от 40 години. И макар за по-младото поколение “Легендата Запад” отдавна да е развенчана и да става ясно, че нито една държава не превъзхожда друга, а че всяко едно общество се труди за разрешаване на собствените си проблеми; за голяма част от българските граждани Западът и изборът на друга цивилизация са лукс, който малцина са притежавали (препоръчвам прочитането и на трите текста на Марков за “Легендата Запад” – за вещите, хората и културата). В периода преди 1944 г. не е имало нищо по-естествено от това българинът често да пребивава на Запад, като редица възрожденци са развивали интелектуална и търговска дейност в Париж, Берлин, Цюрих и т.н. успоредно с делата си в България (за справка рубриката ни #Будителите).

Българинът в крайна сметка е бил и европеец, и гражданин на света. Едното никога не е противостояло на другото. 

След “45 години цирк”, врагове (народни, на социализма, на прогресивното човечество – изберете си), световни заговори и брутално съдиране на социалната тъкан на обществото днес се движим по поредна ос на разделение. Чуждата свобода ни горчи, защото у дома тя липсва. Или обратното — чувстваме се приковани някъде другаде, защото вкъщи не сме свободни да живеем така, както бихме желали. Липсата на държавност е фрустрирала всички ни: често чуваме как едните са останали “на трудното”, другите са отишли някъде “на лесното”; обърнете последното изречение, ако искате да чуете другата перспектива.

Политическите чорбаджии на съвремието много добре си играят с тези динамики: едни искат да вкарват емигрантите в списъци, други — да им отнемат правото на глас, а трети ги пробутват подобно на амбулантен търговец като панацея за всички болежки на държавата.

И колкото и да е хубаво да мечтаем за спасители, те не съществуват. Затова народните цярове трябва да отстъпят място на солидни политики, а трудните решения, пред които е изправена страната ни, нямат лесни решения. Независимо колко красив и привлекателен е етикетът.

Освен етнически, религиозни и политически разделения “българите в чужбина” и “българите в България” е една от основните опорни точки на същите хора, които смятат, че са безалтернативни. И затова си позволяват от всичко по много.

А истината е една — има борба за каузи, ценности и визии за държавата. И разлика в средствата, с които се води тази борба. Това би трябвало да е единственият критерий, по който се разграничаваме едни от други.

Това разграничение е важно. Защото без него неусетно можем да се окажем инструмент в чужда борба, за чужди цели. Време е поне този урок да бъде научен, тъй като страничните ефекти на този популизъм са безкрайни. И ги живеем ежедневно.

източник: terminal3.bg

 

Назад