Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Писмо до онези, които остават

Всичко това обаче е писано на вас. Затова, когато вече ме няма, моля ви, моля ви – радвайте се на живота!

Публикувана: 02 Jan 2019 15:14
Обновена: 02 Jan 2019 15:16
Прочетена: 370
Писмо до онези, които остават

Шарлот Кили бе един от любимите автори в сайта The Huffington Post. Тя пишеше вдъхновяващи и интересни статии, докато на 16 септември 2014 г. не почина от рак. Шарлот обаче остави след себе си своя най-вдъхновяващ текст – едно прощално писмо до читателите, което казва много за смисъла на живота, за уроците, които получаваме от него и за драмата да погледнеш на всичко от една нова, за съжаление фатална гледна точка. Писмото е потресаващо, откровено, пълно с болка, но и с надежда. Невъзможно е да бъде прочетено и да не остави трайна следа в душата, която ще ни напомня – трябва да бъдем щастливи. Всеки ден. Всеки час. Всяка минута.

По принцип планирах всичко в живота си. Харесвах всички тези списъци, напомнящи аларми и стикери. С каквото и да се захващах, началото винаги бе успешно, но после бързо губех интерес към работата, уморявах се и страстта изчезваше.

С рака обаче не можех да си позволя такъв разкош. Това не е нещо, което можете да захвърлите, когато ви омръзне. Не можете да го отложите за после и да се захванете с нещо по-интересно. Аз поне не успях. От деня, в който разбрах диагнозата, ми се наложи да си правя непрекъснато изследвания, редовно да посещавам лекарите и да се подлагам на терапии. Пробвах всички методи, които ми предлагаха – от традиционната терапия до акупунктурата, изварата с масло и пресните сокове. Ракът се превърна в мой живот. Всички празници, прически и дори обучението ми като пилот на вертолет – всичко започна да зависи от добрите или лошите резултати от химиотерапията. Децата ми Дани и Лу – неволни свидетели на моето състояние – макар и защитени от възрастта си, също изцяло зависеха от моя режим. Това е всичко, което те знаят за мен и се надявам, че то не им е попречило да усетят обичта ми и да разберат, че са желани и са най-любимите деца на света.

Незнанието, с което се опитвахме да ги обградим, сега ще трябва да се разруши. Те мислят, че от рождения си ден аз се чувствам „зле“. Знаят, че сме ходили в болница, за да ме изследват. За съжаление, последните резултати чисто и просто не ни оставят никаква надежда. Вече не разполагаме с онези два-три месеца, на които така се надявахме. Остават ми броени дни, в най-добрия случай – една-две седмици. Никой и не помисляше, че ще ме пуснат да се прибера у дома за това време, но в последния момент стана чудо и ми разрешиха да прекарам последните си дни с децата и любимия си съпруг.

Докато пиша, седя на дивана – може да се каже, без да изпитвам болка, и довършвам простите си дела, като организирането на погребението и продажбата на колата ми. Всяка сутрин се будя с благодарност, че и днес ще мога да прегърна децата си и да ги целуна.

И когато прочетете това, мен вече няма да ме има. Рич ще се мъчи да живее ден за ден със съзнанието, че повече никога няма да се събудя до него. Провървя му – ще може да ме вижда в сънищата си, но жестокото утро ще му покаже, че до него няма никого. По навик ще вземе от шкафа две чаши за кафе, но ще се сети, че всъщност му е нужна само една. Ще трява да помага на Луси да достига до кошничките с ластици за коса, но вече никой няма да може да сплете къдриците й както преди. Дани, както обикновено, ще загуби полицая от Легото си, но вече никой няма да знае къде да го търси. Вие пък ще чакате нови статии. Но такива повече няма да има, това е последната глава.

 

И вместо мен ще остане само един неравен, ненужен и жесток белег – във всяко любящо сърце, в паметта на всички приятели и роднини. Простете ми за това. Много бих искала да остана с вас, да се смея, да ям странните си манджи, с които в последно време трябваше да свикна, да се смея на глупостите, които говори Чарли. Имам толкова неща, които не съм готова да пусна, но разбирам, че нямам избор. Бих искала да видя как върви животът на приятелите ми, да наблюдавам как растат децата ми, искам да остарея и да мърморя на Рич. Но не ми било писано.

Всичко това обаче е писано на вас. Затова, когато вече ме няма, моля ви, моля ви – радвайте се на живота! Ловете го с две ръце, стискайте го, тресете го и ценете всяка секунда! Обичайте децата си. Буквално нямате понятие какво щастие е това да им досаждаш сутрин, за да си измият по-бързо зъбите.

Прегърнете любимите си хора и, ако те не могат да ви прегърнат на свой ред, намерете онзи, който ще може. Всеки заслужава любов и ответни чувства. Не се съгласявайте на нищо по-малко от това. амерете си работа, която ще ви носи радост, не й робувайте. „Бих искал да работя повече“ - не това ще напишат на надгробния ви паметник. Танцувайте, смейте се и яжте с приятелите си. Истинската, честна и силна дружба е абсолютното щастие, което можем да си изберем сами. Избирайте си приятелите с внимание и точна преценка – точно както бихте търсили съкровище. Обкръжете се с прекрасни вещи. Животът е пълен с тъга и болка – но вие намерете своята дъга и не я пускайте. Красота има във всичко, просто понякога трябва да можем да се вгледаме малко по-внимателно, за да я забележим.

Това е всичко. Благодаря ви за това, че цели 36 години ме обичахте и бяхте добри с мен. От онези момиченца, които в играта си ме бутнаха в копривата, когато бях на шест годинки, до онези осиротели мъже, които през последната седмица много ми помагаха със съвети за това какво са правили жените им, за да подготвят децата си и всички останали за неизбежното. Всички вие ме направихте такава, каквато съм сега.

Моля, не хабете обичта си за мен – по-добре я дайте на Рич, на децата ми, на семейството и близките ми приятели. И когато дърпате пердетата си вечер, погледнете небето и намерете с поглед една звезда – това ще бъда аз и ще ви гледам, докато се наслаждавам на пиня колада и божествен шоколад.

Сладки сънища, прощавайте и Бог да е с вас.

Целувам ви, Чарли.

Назад