Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Може да се подиграваме на Тръмп и стената му, но във Великобритания не е по-различно

Великобритания си има своя собствена парализа. Тя просто е малко по-дискретна и по-малко безочлива от американската си братовчедка.

Публикувана: 10 Jan 2019 11:45
Обновена: 10 Jan 2019 11:44
Прочетена: 1359
Може да се подиграваме на Тръмп и стената му, но във Великобритания не е по-различно

Джонатан Фрийдланд, в. Гардиън

Една от малкото утешителни мисли в Брекзитова Великобритания е, че колкото и дисфункционални да сме станали, поне не сме Тръмповата Америка. Може и да сме се побъркали с организиране на фалшиви пътни задръствания на летище в Кент, но поне не сме в третата седмица на парализа на държавната администрация, предизвикана от излязъл извън контрол президент, който тропа с крак и говори за „духовна криза“ в национално телевизионно обръщение само защото опонентите му отказват да отпуснат 5 милиарда долара за гранична стена, която да държи мигрантите вън.

Това си е някакво утешение и Господ знае, че ни трябва всяко възможно успокоение. Не съм сигурен обаче, че самодоволството ни по този въпрос е оправдано. Дали не е възможно разгръщащият се в САЩ абсурд просто да е по-ярка и карикатурна версия на ставащото тук? Да започнем от понятието за правителствена парализа. Вярно е, че правителството на Великобритания официално не е престанало да работи по начина, по който това се случва на една четвърт на федералната администрация в САЩ: офисите са отворени, а държавните служители продължават да получават заплатата си. Малцина обаче биха твърдели, че британското правителство функционира нормално. Вижте например статията в „Блумбърг“ със заглавие „Брекзит докара Великобритания до застой“, в която рязко се заявява: „Великобритания като административно тяло фактически е спряла да работи“.

Ръководствата на местните власти и на големите фирми имат едно и също оплакване: че не могат да получат решение от парализирания от Брекзита парламент. Както се изразява „Блумбърг“, „всичко несвързано с Брекзита заминава в седма глуха. От това страда дори управлението на текущите въпроси. Министрите просто нямат време да обърнат внимание на нуждите и желанията на обикновените граждани.“ Осъществяването на големите политически решения или се отлага, или изглежда разсеяно и недообмислено, като задействания в понеделник „дългосрочен план“ за здравната каса без никаква сериозна идея за дългосрочното му финансиране. Източници от правителството казват, че просто няма достатъчно ресурс хем да се решава огромна задача като Брекзита, хем да се правят други неща. Допълнителният натиск от нуждата да се подготвим за катастрофалната възможност за излизане от ЕС без споразумение изразходва малкото останала енергия в много държавни ведомства.

Така че Великобритания си има своя собствена парализа. Тя просто е малко по-дискретна и по-малко безочлива от американската си братовчедка. Нещо повече, тя като американската е свързана с миграцията, макар и косвено.

Нямам предвид така наречената криза, която обяви Саджид Джавид през коледната ваканция, когато спирането на 94 мигранти в Ламанша за пет дни се възприе като толкова тежка извънредна ситуация, че вътрешният министър трябваше по спешност да се върне във Великобритания, за да решава проблема. (Макар че това скромно число подчертава контраста между твърдението на администрацията на Тръмп, че „близо 4000 известни или заподозрени терористи“ са били задържани на мексиканската граница и последвалото съобщение, че всъщност само шестима души от списъка на САЩ за опасни лица са били хванати в период от шест месеца).

Това, което имам предвид, е причината да сме в тази конкретна бъркотия около Брекзита. Защото коя беше най-червената от всички червени линии на Тереза Мей? Отпадането на свободното движение на хора. С други думи, мигрантите вън. Ако Мей беше проявила повече гъвкавост по този въпрос, можеше да се получи един съвсем различен Брекзит. Можеше например да останем в митническия съюз и общия пазар и така щяхме изцяло да избегнем темата с физическата граница в Ирландия – проблемът, който обрече споразумението на Мей. За нея обаче това бе недопустимо. За жалост същото важи и за Лейбъристката партия: и тя отхвърля членството в общия пазар, отчасти защото това би включвало свободното движение. Това е една от причините лейбъристите да са против компромис тип „Норвегия плюс“. И двете основни партии са на сегашната си позиция за Брекзита по същата причина, по която Тръмп си иска стената: за да не допуснат някои хора в страната.

Никак не е преувеличено да се каже, че имиграцията е сърцевината на темата за Брекзита. Резултатите от референдума през 2016 г. разбира се могат да се тълкуват по много начини, но централното значение на имиграцията не може да се отрече. Всички проучвания на общественото мнение, всички доказателства сочат към нея. Както Харолд Д. Кларк, Матю Гудуин и Пол Уайтли, които изследваха данни от над 150 000 гласоподаватели, написаха в „Брекзит: Защо Великобритания гласува да напусне ЕС“: „Силната обществена тревога от големия брой влизащи в страната мигранти бе главната причина за победата на привържениците на напускането.“ Та това е положението, правителството на Великобритания е парализирано от проблем, който в крайна сметка се корени във враждебното отношение към имиграцията. Не е толкова сензационно, колкото парализата на Тръмп заради стената му, но не е и чак толкова различно.

БТА

Назад