Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

За каква заплата биха се върнали да работят у нас българите от ЕС?

Почти всеки трети българин е работил в друга страна от блока

Публикувана: 02 Apr 2019 11:56
Обновена: 02 Apr 2019 11:57
Прочетена: 587
За каква заплата биха се върнали да работят у нас българите от ЕС?

Почти всеки трети българин (29%) с настоящ адрес в България лично е работил в друга страна от ЕС, или има роднини, които работят или са работили там през последните 5 години. Данните са от национално проучване на общественото мнение, осъществено от Агенция АФИС в периода 22-26 март 2019 г. Интервюирани пряко са 1010 лица.

Тези данни показват, че делът на хората, за които Европа не е само розова мечта или аргумент в спорове в социалните мрежи, а пряк житейски опит. Той далеч надхвърля вниманието, което му отделят медиите, институциите, партиите и дори нашите представители в Европейския парламент, смятат от социологическата агенция.

От посочените цифри следва, че сумарно близо една трета  от пълнолетното население временно или за постоянно са се пласирали на широкия европейски трудов пазар. Образно казано, те стоят с двата крака от двете страни на границата и според конюнктурата в дадена година, сезон и месец значителна част от тях се намират или отсам, или оттатък, в Европа.

Споделеният  опит сред роднини, връстници и приятели има силен ефект върху личните интереси и мотиви. При хората в трудоспособна възраст картината е следната: сред тези, които имат един член на семейството, който е работил в ЕС, 53% възнамеряват да емигрират към ЕС за постоянно (27%) или временно (26%), а 12% се колебаят. При онези с двама или повече такива членове на домакинството, намерението да последват примера им се срещат още по-често и в по-категорична форма – общо 61% възнамеряват да емигрират, от които 35% за постоянно.

Сред споменатите в началото 29% „европейски българи“, над 28.7% (т.е. 9% от всички пълнолетни граждани) лично са работили в Европа, но в момента се намират у нас. Това значи, че нетният поток все пак е навън – по-малък брой се връщат, отколкото мигрират периодично.

При какви условия „европеизираните българи“ биха избрали да работят отново в България?  Първият фактор е цената на труда.

На въпроса "Според Вас, колко би трябвало да заработва месечно българският емигрант в Европа у нас, за да се върне за постоянно в България?", 34% отговарят - поне 1500 лева. А още 28,6% отговарят - поне 2000 лева.

Едва 3,3% смятат, че не би се върнал заради по-високи доходи.

Иначе казано, удвояване на заплатите в обозримо бъдеще би увеличило предлагането на труд в страната, максимум до около 4 милиона души (колкото беше през 1989 г.). 

Що се отнася до останалите фактори, влияещи на емиграцията, те по-скоро я отслабват. Запитани „Какво Ви показва вашият опит и този на вашите роднини: Нашият гражданин получава ли за еднакъв труд еднакво заплащане с това на европейските гражданин?“, 81% отговарят, „по-често получават по-малко“. 14% отговарят, че „най-често няма разлика“, а само 2% – че „по-често получават повече“.

Независимо от провъзгласения принцип – за равен труд – равно заплащане, като се премества в друга страна, индивидът губи огромен дял от своя социален капитал – статус, контакти, възможност да отстоява интересите си на местен език, членство в профсъюзи, семейна подкрепа и т.н. Той по-същество е дискриминиран и затова има по-малка възможност да „се пазари“ за по-добра цена на своята работна сила. Именно този дъмпинг на цената на труда го прави привлекателен за работодателя в страната-приемник. Към това трябва да прибавим и невъзможността емигрантите да ползват собственото жилище. Наемите отнемат 20-40% от техния разполагаем доход в страната-приемник. Нещо повече, нито емигрантът, нито чуждият работодател използват в пълна степен качеството на стоката „работна сила“. Запитани, „Работата, която върши там (Вашият роднина), съответства ли на неговото образователно ниво?“,  59% отговарят, че тя изисква по-малко образование, 34% – че съответства на неговото образование и само 4% – че надхвърля неговото образователно ниво.

От това следва, че  е много нисък делът на случаите, когато трудовият емигрант разгръща своите способности на европейски простори. Очевидно по-благоприятната социална среда и кариерата не са сред главните мотиви за трудовата емиграция.

Как изглежда профилът на „Европейска България“? 

Въпреки разпространената у нас представа, че става дума за „сивото вещество“ на нацията, това е само половината истина. Например, ако хората без роднини, работещи в Европа сред българския етнос са 71%, сред малцинствата те са само 41% (при помаците), 49% (при ромите) и 54% (при турците). Парадоксално, но „най-европеизираните“ българи на практика са ромите, българомохамеданите и турците. Затова освен „мозъците“, има и далеч по-голям отток на „ръце“ към трудовия пазар в ЕС, заключават от АФИС.

Образователната характеристика, очертана от Евростат, показва, че България се отличава от останалите източноевропейски страни с тенденция  за нарастване именно на ниско квалифицираната емиграция към други страни-членки.

От горните числа следва, че 33% спрямо 6 милиона пълнолетно население, т.е. 2 милиона всъщност живеят в ЕС. Реално, нашето общество не знае колко негови членове има в страната през дадена година или месец. Националната статистика има възможност да набира данни само за регистрирани на постоянен адрес, а хората, работещи в чужбина рядко имат мотив да заявяват дерегистрация пред местните власти, а често не се регистрират и на чуждестранните си адреси. Данни на Евростат, които сумират национални статистики за пребиваващите граждани на едни страни-членки в други, сочат, че българите в ЕС са около 900 хиляди; други данни от експертен тип  (оценки на нашите посолства в ЕС) вдигат това число над два пъти – до 2.1 милиона. Данните, получени от АФИС по косвен път, чрез роднините, са по-близо до числото на МВнР.
Назад