Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Млад гурбетчия, прибрал се от Англия: На ден печелих по 120 паунда

Мъжът е доволен от времето си в Лондон

Публикувана: 05 Apr 2019 12:53
Обновена: 05 Apr 2019 12:54
Прочетена: 9287
Млад гурбетчия, прибрал се от Англия: На ден печелих по 120 паунда

Mетоди Янков е на 30 г., той е един от онези млади хора, които са опитали гурбетчийството. Работил е няколко години в Лондон. Отскоро обаче е взел радикално решение – върнал се е в родното си село Селище и се е отдал на овощарство и работата си като пресовчик.

– Методи, защо замина да работиш в Лондон?

– Очакваш да кажа, че е за пари, но не беше. Причината се оказа съвсем друга. Доста преди да отида в Лондон там работеха майка ми Мария и баща ми Илиян. Те вече се бяха поустроили и аз отидох да им погостувам, пък и свят да видя. Нещата обаче се развиха в друг план. Погостувах, що погостувах, Лондон взе да ми харесва и наред с другото се хванах и аз да поработя и да изкарам пари.

– И с какво се хвана?

– С какво”! Ами в Лондон такива като мен едва ли биха си намерили работа с писалка в канцелария. Включих се в строителството. Или по-точно в група, в чийто състав имаше такива като мен от Благоевград, а и от Пиринския край. Префасонирахме и обновявахме стари сгради. Това ставаше като махахме всичко ненужно и подменяхме с ново, обновявахме фасадите, дворовете по желание на собствениците.

– Как се строи в Англия?

– При нашите обекти не бе като при нас. Работихме най-вече по стари двуетажни къщи. Зидовете им бяха с тухлено застрояване, но таваните и подовете изграждахме от дърво. Правят се гредореди, редят се пластове вата и други изолационни материали. Тухлени са само външните зидове, защото разпределението по стаи, коридори и помещения го правехме с гипсокартон. Не е като при нас и така нареченият заден двор. Там задният двор бе лицето на дома – с мозайки, цветни алеи, декоративни храсти, беседки и други чудесии.

– Трудът ви оценяваше ли се както трябва?

– В сравнение с плащанията при нас в строителството си струваше да се поработи. Започнах с 50 паунда на ден, което си е по над 120 лева при 8-часов работен ден. Човек като потръгне в работата – и плащането му се повишава. И при това плащането е седмично, точно и коректно. Стига се до 100 – 120 паунда на ден.

– На петдневна работна седмица ли бяхте?

– Официално – да. Така беше и за английските работници, но ние, за разлика от тях, понякога работихме и в събота като добавка за по-високо плащане.

– Имаш вече опит и в работата, а и за живота в Лондон. Какво би посъветвал тези, които сега искат да заминат?

– Ами да се опитат, да сложат в главите си поне най-елементарните за разбиране английски думи в речника си, че с жестове и мимики е много трудно. Проблем е и осигуряването на квартира и добре ще е, ако има някакво настаняване в предварителна уговорка, а още по-добре и ако отиващият знае и какво и къде ще работи. Все пак при упоритост и без тези условия човек може да се устрои, ама няма да му е никак лесно.

 

– Ти тези проблеми май си ги нямал?

– Наистина ги нямах. Установих се при родителите ми, които си имаха наета квартира и вече знаеха по нещо английско в речника си, пък и аз бях поприхванал нещо. Мама се занимаваше с камериерство в известния в Лондон стар хотел “Виктория”, който е близо до кралските дворци, а тате работеше в строителството. За квартирата ни наемът бе по 160 паунда на седмица, но при тамошните заплати те не бяха особен проблем. За мен бе добре, че в Лондон работеха и други мои близки, сред които беше и семейството на вуйчо ми Георги Воденичарски с братовчедите ми Владислав и Владимир, та си бяхме нещо като колония.

– Понапечели ли се в Лондон?

– Нямам основание за оплакване. Каквото семейно постигнахме, тук нямаше да се случи, макар че тате работеше като мотокарист в големия свинекомплекс в Зелен дол, а мама беше шивачка.

– Скъп ли е животът в Лондон?

– За българския обикновен портфейл – да, но за лондончани – не. Та и за такива като нас всичко бе поносимо. Ще кажа и това, че има и големи скъпотии, но те касаят нещо рядко, нещо модно, нещо, което е за заможните. За обикновените хора всичко е достъпно и по възможности. Ако вземем храната, която при нас е основният проблем и харчлък, там е евтина, даже и по-евтина от ценоразписите в Благоевград, а може да разчиташ и на качеството й, че купуваш това, за което плащаш. В Лондон истински благодат е за по-бедните, че има сезонни намаления на много стоки, в дните на празници цените се свалят драстично, докато при нас те се вдигат. Икономии могат да се постигнат и като се следят честите промоции на стоки. Няма да излъжа, ако кажа, че едно цяло агне, готово за печене, в Лондон при добри случаи може да се намери и при половин цена от тази при нас.

– Като млад човек как видя английската столица?

– Питаш за развлечения” О, там така да се пошляеш, все има какво да видиш. Футбол – религия, стадиони, стотици неща. Има игрища и зали за всякакви спортове. И месец на човек няма да стигне да разгледа Британския музей. Гладът е пълен с кина, театри. Ами парковете, тяхната разкошна ливадна зеленина, цветни чудесии и места за уикенди… Лондон – това е историята на едно велико кралство с влияние близо над половината някогашен и сегашен свят. Ако човек няма какво да прави, така да погледа двуетажните автобуси, които вървят точно по разписание, да понадникне в метрото или да удари нозе край р. Темза – и току-виж денят му минал. Лондон впечатлява и с много велоалеи, е там велосипедното пътуване до работа и обратно, а и като разходка е на мода.

– Къде повече си прекарвал почивните си дни?

– Не беше по стадионите. Виждал съм и митичния “Уембли” и този на Челси. Не съм без хич внимание към спорта, но така – в аматьорските му измерения, колкото за развлечение. Ходим с приятели да ритаме топка из големите Хайд парк и Долиууд. Най-често си правим мачлета с братовчедите Владимир, Владислав и други нашенци от Пиринско, като това става и на гола трева.

– На празници или като именни, рождени дни и други поводи събирате ли се в компания?

– О, да! Ами човек не се е родил само за да работи. Има нужди и от други неща, от неща, които и душа да развеселят. Не всичко е физическата храна, че тялото на човек има и втора част, а тя е душата. И за нея трябва да се мисли. В Лондон човек накъдето и да тръгне, може да долови родна реч, че най-вероятно в него вече има българска колония с жители колкото Благоевград.

– Защо се върна в Селище” Нямаш ли вече сърбеж пак да отидеш в Лондон?

– Засега не. С родителите ми се устроихме в Селище. Аз си намерих работа, каквато ми се иска да работя. Пресьор съм в едно предприятие в Благоевград. Основната ми работа е разкрояването на ламарина в различни детайли, като основи за греди, директни окачвачи, планки в различни размери, част от които отиват и в Англия.

– В Електротехникума не си учил това. Как се справяш?

– Не с гледане, а с работа. Мая ми даде един майстор – Георги. Изделията се търсят, а това е най-доброто, което може да се случи на всеки бизнес.

– Живееш в Селище, а работиш в Благоевград. Не ти ли е далечко?

– Не, не ми е. Имам кола, пътувам и това не ме затруднява. Пък в Благоевград имам и много приятели, че се събираме на по кафе или да поритаме топка на някое частно игрище. Пък може да гледаме и някой филм, театър, да послушаме концерт.

– Имаш ли хоби?

– Обичам риболова. Не знам как и кога ме е хванала тази треска. При свободни дни ходя на язовир “Стойковци”, пък отивам и на язовир “Доспат”, по р. Струма. Имам и добри слуки, но засега не съм в списъка на добрите майстори риболовци. Обикновено се задоволявам с кефал, мряна, каракуда, пъстърва, шаран. За мен риболовът е и възможност за излети сред природата, за освежаване и ободряване на душата и тялото. Напоследък обаче понамалих риболовните си изяви.

Интервю на БОРИС САНДАНСКИ

Източник: periscop

Назад