Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

От Русия с любов: С пет деца в България

"Българите са толерантни, но трябва да бъдат и горди", смята Мария, избрала страната ни за свой дом

Публикувана: 03 Jul 2019 15:00
Обновена: 03 Jul 2019 15:02
Прочетена: 794
От Русия с любов: С пет деца в България

Мария е родена в Русия в голямо семейство и има шест сестри. Някои са от различни бащи, но „майката е една и съща“, обяснява тя, смеейки се. В България е от 2002 г. Преди това живее в Чехия и в САЩ. От октомври работи в The Stars Group, а от февруари е тийм лидер. Има четири деца, чака пето. Работи нощни смени, за да има баланс между работата и семейството.

„За мен беше голяма изненада, когато ме повишиха, но, разбира се, се радвам. Надявам се, че и те не съжаляват. Изключително интересно е да работиш с хора, да им помагаш да се развиват.“

От седем години е в сферата на поддръжка на клиенти. Управлява екип от 10 души, в които има хора с различни езици. Помагат на потребителите в различни случаи, най-често свързани със забравени пароли и разяснения по платформата. Помощта е директно по чат или по имейл, като чатът навлиза все повече, защото клиентите искат проблемите им да се решат веднага и на момента.

„Винаги съм се пазила от хазартни игри, защото усещам, че съм хазартна личност и гледам да не изпитвам съдбата. Никога не съм влизала в казино. Но тук подготовката е много добра. Вече се чувствам напълно подготвена за всякаква ситуация. Пробвах да играя чисто обучително, но и нямам достатъчно време. Не ми е приоритет да ставам професионален играч на покер.“

И няма как да има. Времето е истински кът, когато вече имаш четири деца и чакаш пето. „Всеки ден се случва нещо. Ако имаш едно дете, то може да се тръшка, да мрънка, да е щастливо, да говори. Но когато имаш четири, имаш от всичко по много. Винаги е купон у нас. И това ни зарежда изключително много. За мен и за съпруга ми те са стимулът да полагаме усилия, да не мързелуваме.

Ние не сме типичното семейство, в което таткото работи, а мама е домакиня и седи вкъщи да гледа децата. Имало е периоди, в които аз оставам вкъщи, има и такива, в които той поема грижите за децата. Никога не се е срамувал, че е татко, който гледа деца. Точно обратното – доставя му удоволствие. Признали сме го и за майстор, защото при нас нещата са много балансирани – вървят момче, момиче, момче, момиче и сега пак е момче.

И, сега, представи си гледка – разказва ми Мария с широката си усмивка – как той се изсипва на някоя площадка с четири деца. Майките започват да се оглеждат с думите: „Ама това всичко ли е ваше?“ Смешното е, че българите винаги търсят обяснение на нещата. Започва се със „Сигурно живеете от помощи?“ Аз, ако разчитах на помощи, нямаше да раждам толкова деца. После идва „Е, сигурно таткото печели много?“ Отговарям: „И това не е обяснение. Двамата печелим по равно.“ И, накрая, възкликват: „Значи имате много баби и лели, които да ви помагат?“ Казвам им: „Не, сами сме.“ И тук вече се изчерпват въпросите.“

Мария пристига в България през 2002 година, но все още няма българско гражданство, въпреки че е подала молбата си преди пет години. „Сигурно са много жените, които са родили по пет деца на България и затова съм на опашката. Това ми е единственото обяснение. Или че не съм потърсила един от „другите начини“ и се опитвам да мина по каналния ред.“

През 90-те майка й напуска Русия, за да търси по-добро бъдеще за себе си и за дъщерите си.

„Тогава в Москва на рафтовете в магазините имаше три неща и си броиш парите за кое ще ти стигне. Или докато стигнеш до магазина, инфлацията вече е променила цените и това, за което си тръгнал, вече не може да си го купиш. Времената бяха тежки и тя реши да се махне от Русия. Тя взе много смело решение. Тогава бяхме четири сестри, петата беше на път. Но се преместихме само три, защото най-голямата вече беше създала семейство.

Тя избра Чехия, без да владее език, без да е наясно къде отива. Беше голямо предизвикателство, защото чехите не са толкова толерантни, колкото българите. Чехите все още си спомнят революцията, която на нас ни беше преподавана и разказвана по различен начин – че сме ги освободили, че те трябва да са супер щастливи. Аз, като дете, не разбирах защо има такава агресия към нас. Дори ни забраняваха да говорим на руски на улицата. Гониха ни, казваха ни, ако искаме да говорим руски, да си ходим в Русия. Нямаше много толерантност.

В Чехия се родиха най-малките ми сестри, след което майка ми прати нас двете по-големи до Щатите да учим – при баща ми във Вентура, едно малко градче до Лос Анджелис, Калифорния. Там видях съвсем друга картинка. Хората бяха много толерантни, сигурно и за първи път виждаха руснаци. Поне така ми се струваше. За тях бяхме като някакви извънземни.

Училищната им система е коренно различна от руската, чешката или българската. Приоритет е всички да се чувстват спокойни и равни. Всеки се опитва да те стимулира да учиш, което на нас страшно много ни хареса, защото отидохме, без да знаем езика, но в рамките на шест-седем месеца напреднахме значително. Видях и двете страни на монетата.

Когато се върнахме, майка ми се омъжи за пореден път. Този път за българин и той каза: „Хайде да отидем в една държава, в която поне единият от нас да се чувства вкъщи.“ Той беше софиянец, но искаха да изберат произволно място. Тя си затвори очите и посочи едно място на картата, което се оказа Бургас. До 2009 г. живеехме в Бургас, където животът е съвсем различен от този в София. Но после удари кризата с недвижими имоти и се наложи да се преместим в София.“

Именно в столицата се запознава с мъжа си. „Запознахме се през 2010-а. Работихме заедно. Нещата потръгнаха много бързо. Той е доста по-голям от мен, но ме впечатли веднага. Винаги съм искала голямо семейство и винаги съм търсила такъв човек. Той искаше същото. Ако не бях намерила някого като него, сигурно щях да се спра на едно или две деца.“

Руснаците не са известни с познанията си по различните езици, но не такъв е случаят на Мария. Тя владее свободно руски, български, чешки и английски. Казва, че това, може би, е наследство от дядо й по бащина линия, който е бил полиглот. Иска да научи поне още един, ако й се отдаде тази възможност.

„Когато се замислям за образованието на децата си, бих ги насочила предимно към езици, освен ако нещо специфично, като математика или нещо друго, не им върви. Защото никога не знаеш как ще се развие животът ти. Аз не съм и предполагала, че ще работя в сферата, в която съм в момента. Познанията по различни езици отварят много врати. А и това те прави много по-толерантен към другите хора, защото по този начин научаваш и част от културата им.“

Въпреки че официално не е българка, обича страната ни изключително много и е посещавала повече исторически обекти от повечето българи. Смята, че е важно българите да имат по-голямо самочувствие, основно заради историята ни, и да не се чувстваме „като втора ръка хора“.

„Българите имат изключително положително отношение към руснаците. В началото бяхме учудени. Всеки се опитваше да мине на руски, колкото го знае с „братушки, братушки“. Изключително топло бяхме посрещнати.

Много обикаляхме из страната: археологически музеи, природни обекти. Тук има прекрасна природа, просто не се пази, колкото ми се иска.

Все още ме държи едно място, което се нарича Моняк (средновековна българска крепост – б.а.), близо до кърджалийския язовир Студен кладенец. Ходихме отдавна, още със сестрите и родителите ми. Изключително място. В един момент разбрахме, че стоим буквално върху къщите. А пред теб се разкрива изключителна кръгова панорама, където виждаш целия водохранилищен басейн на Кърджали. Един ден, когато го разработят, сигурно, ще стане като Перперикон, който, за съжаление, стана много комерсиален.

Друго място, което няма да забравя, е село Скърт, петричко – до македонската граница. Колкото и да обикалям през гората, навсякъде е изключително красиво. Има един голям камък над селото, който се нарича Очеизвъдника, където са били ослепени самуиловите войници – изключително енергийно място. Стоиш респектиран от природата и от историята.

Мъжът ми също допринесе за любовта към страната. Децата ни проговориха първо на български и ние умишлено искахме да го усещат като майчин, а не руският, защото планираме да живеем тук и искаме тяхното самосъзнание да е българско. Сега, тепърва, вече научават и руски.“

Текстът е част от кампанията на Webcafe в партньорство с The Stars Group, в която представяме чужденци, които са решили да живеят и работят в България.

 
Назад