Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Брюксел нека разбере: искаме сами да решаваме!

В Източна Европа едва отхвърлихме хомота на една наднационална структура, наречена „Източен блок“. И не искаме да се отказваме от новата си свобода: сами да взимаме решенията си. Брюксел трябва да го разбере.

Публикувана: 18 Aug 2019 12:30
Обновена: 18 Aug 2019 14:27
Прочетена: 551
Брюксел нека разбере: искаме сами да решаваме!

Коментар на Борис Калноки

Бяха времена, когато за Европа се говореше главно във връзка с практически въпроси: планините от масло и моретата от мляко, възникнали в резултат от брюкселските аграрни субсидии, трябваше да изчезнат с помощта на нови субсидии - този път насърчаващи фермерите да не произвеждат толкова много. Кой ли би могъл да прозре смисъла във всичко това? Никой не се и опитваше, а с радост препращаше тези въпроси към брюкселските технократи.

Всичко това се промени, когато Европа начерта външните си граници и въведе обща валута. В този момент нещата от практически станаха политически, а тонът - отровен. Защото тъкмо границите и парите превръщат едно „нещо" в държава. По онова време обаче почти никой не схващаше колко революционни последствия ще има това.

Една наднационална конструкция внезапно пое функции, които дотогава дефинираха същината на националните държави. Така за тези национални държави в бъдеще сякаш щеше да остане само ролята на някакви провинциални администрации в рамките на една много по-мащабна политическа конструкция.

Фундаментални решения без обществено обсъждане

Преди да бъдат взети, тези фундаментални решения на практика не бяха обсъдени и не присъстваха в обществените дискусии на отделните държави. При това положение е ясно, че гражданите не можаха да ги преглътнат.

Мнозина едва със закъснение се удариха по челото: Хей, тук се извършва огромна промяна. Гражданите продължаваха да избират своите национални правителства, но за тези правителства (тоест – и за самите избиратели) възможностите за самоопределение при решаването на основните обществени въпроси ставаха все по-малко.

И вече можем съвсем точно да констатираме кога дойде големият шок. От 2009 година нататък еврокризата ясно показа на гърците, че нямат никакъв друг шанс да се измъкнат от блатото, освен да изпълняват указанията на ЕС. А бежанската криза от 2015 година показа на онези общества, които не желаеха да приемат мигранти, че по-силните в ЕС са готови да ги принудят чрез „решение на мнозинството". И да ги обвържат със задължителни квоти за приемане на бежанци. Тъкмо този опит да се упражнява наднационална власт против волята на националните парламенти и техните избиратели разбуди онези сили, които смятаха, че е по-добре техните страни и занапред сами да определят съдбата си.

Отговорът на източноевропейците

Това сме най-вече ние в Източна Европа. Ние едва отскоро се радваме на свободата си като общества, след като преди 30 години отхвърлихме хомота на една наднационална структура, наречена „Източен блок". И не искаме да се отказваме от тази своя свобода: сами да взимаме решенията си. Ето как съпротивата на Унгария и други страни от регионаонагледи границите на интеграцията: Европа все още не е истински „съюз". Квотите за бежанците се провалиха.

Тъй че се пита: От колко наднационално единство и от колко национална свобода се нуждае ЕС, за да може хем да запази целостта си, хем да остави повече свободен простор на отделните общества?

Има важни въпроси, които ни задължават да бъдем единни, защото иначе няма как. Еврото например: който го приеме, вече не може да води самостоятелна валутна политика. Иска се голяма политическа зрялост, за да се придържаш към това решение - иначе става взривоопасно. Същото е и с общите външни граници. С две думи: ако не разбира, че с безотговорната си бюджетна политика или с лошата охрана на границите не само вреди на себе си, но може да причини сътресения и в целия ЕС, отделната държава трябва да промени нагласата си - или пък да напусне еврозоната или Шенген.

Вече е ясно, че тези нагласи не се променят толкова бързо. Логичният извод гласи: ЕС не бива да иззема повече функции от изконната компетенция на националните държави, без преди това да е провела обществена дискусия относно евентуалните последици.

Обща европейска осигуровка срещу безработица? Минимална работна заплата за всички в ЕС? Общоевропейско данъчно облагане? Европейска армия, в която се полага клетва за вярност пред синьото знаме? Решения с мнозинство, при които коалиции от по-големите държави могат да налагат решения на по-малките? Ако обществата не са предварително готови да приемат и евентуалните отрицателни последствия, подобни радикални стъпки могат да доведат до политическа експлозия. И вместо да укрепне, Европа може да се отслаби.

Повече уважение към националната държава!

„Единство в многообразието" - това е мотото на ЕС. Но в окопните политически войни често пъти се забравя, че тъкмо националните държави са това „многообразие". Привържениците на една интегрирана Европа дори често пъти използват понятия като „национално" и „национална държава" в ругателен смисъл. А към тях трябва да се проявява много повече уважение в брюкселските дискусии.

Националната държава е рамката, в която най-добре вирее демокрацията, докато ЕС, исторически погледнато, се грижи главно за благоденствието - той така и стартира, като икономически съюз. Идеологическа глупост е да се твърди, че ЕС е гарант за солидарност и демокрация, докато националните държави защитават своите си национализми. ЕС е просто един пазарен площад, където демократичните страни-членки по утвърдени в съгласие правила изваждат на сергията своите интереси и сключват политически бартери, тоест - компромиси. За своите национални интереси обаче всички се борят - с всички средства.

И в това няма нищо лошо. Защото това са интересите на избирателите и на гражданите. Това е самата демокрация.

Източник: Дойче Веле

Назад