Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Фалшивият ми плач от страх ли е, от яд или по навик?

Публикувана: 20 Apr 2020 17:17
Обновена: 28 Nov 2020 00:20
Прочетена: 3617
Фалшивият ми плач от страх ли е, от яд или по навик?

Колкото и да беше друсан Кристиян Николов, ако нямаше джип, а се возеше на градския транспорт, Милен Цветков щеше да е жив. На какво се надявахме? Дадохме зареден пистолет на маймуната и се чудихме дали може да ни се размине нещастието? Ние сме олигофрени.

Разбрахте за това убийство, защото Милен Цветков беше много известна личност. Тези аудита, кайдени, джипове и синчета убиват редовно. Те карат така и когато са трезви. Те са „над нещата“. Те са „Синът на“!

Татините синчета ни се качиха на главата и танцуват там. Те винаги ще са известни като „Синът на!“ – нито имат умения, нито талант, нито разум. Те просто са „Синът на!“

Така, както техните родители ги отглеждат тях, по същия начин ние отглеждаме техните родители.

Маминките и татитата си лигавят и глезят синчетата, точно така както ние лигавим и глезим тях. От малки ги учат, че всичко ще им се размине, защото са „специални“; те от малки се научават, че правилата не са за тях; те отиват на дискотека и започват да дърпат дъщеря ти в тоалетната, за да я… не я питат иска ли или не.Когато родителите им правеха пари, ние бяхме заети с други неща.

Ние ги научихме, че са „над нещата“, от „малки бизнесмени“, та чак докато не пораснаха, ние ги учехме, че са „специални“ „и за тях може“. Купуваха си съдии—ние имахме по-важни неща за правене; купуваха си прокурори—ние пак бяхме заети; купуваха си медии—ние гледахме на другата страна, че там ни беше по-интересно.

Какво щеше да стане, ако тази класа на мутроподобни не съществуваше? Милен Цветков не само щеше да е жив, но и щеше да работи като журналист в голяма национална медия и гласът му да се чува.

Тази класа, срещу която той така непримиримо говореше, получи нашата закрила когато уволняваше Милен Цветков и миленцветковците от тук и оттам, почувства се недосегаема, велика и по-силна от всички и наглостта ѝ накрая го уби. Заедно с още десетки и стотици други – убити по същия начин. Както съвсем не е изключено да убие и нас един ден. И не е нужно да се надруса и да ни помете с кола. Може да извади пистолет и след думите: „Кво ме гледаш бе, нещастник!“, да ни пръсне мозъка. Може да ни пребие от бой, защото не ни харесва. Може да се опита да ни изнасили и ако откажем, да ни убие с тухла.

 

И защо плачем сега? От гняв или от страх, че и на нас ще ни се случи, или от срам и чувство за вина? Или по навик?

Защото, докато тяхната класа ставаше все по-силна, а миленцветковците се опитваха да се опълчват, ние имахме по-важни неща за правене. Тя стана недосегаема и вече започна да убива—тяхната класа…

Те паркират по тротоарите, не защото няма къде другаде, а защото искат да видиш, че са над теб и могат да си купят закона; те минават на червено, не защото бързат, а защото така показват, че са недосегаеми; те се сбиват в дискотеката, не защото някой ги е обидил, а защото искат да покажат на другите, че са господарската класа.

Не сме виновни, но не сме и невинни.

Поднасям съболезнованията си на близките на Милен Цветков. Поднасям и извиненията си. Съжалявам, че ние сме социални олигофрени и винаги имаме нещо по-важно за правене. Съжалявам, че и след няколко дена ще сме забравили за смъртта на Милен Цветков и ще се занимаваме с по-важни неща, като скандалите с комшиите дали коронавирусът е истински или измислен, дали е създаден от извънземните или в лаборатория, дали руснаците или американците да ни „освободят“, дали трябва да отворят кръчмите или не.

Извинявайте! Ние сме социални олигофрени. Може да ни се сърдите и да ни мразите, но така само си хабите енергията – ние сме и слепи, и глухи, а и имаме по-важни неща за правене и няма да ви обърнем внимание.

А утре… утре няма и да помним. Виждам ден след ден как се появяват хвалебствия за едни „дарители“, които били дали пари, вентилатори и не-знам-си-какво-още. Пишат се разни писма до редакциите на медиите с молби на хората да се свържат с тези корпулентни бизнесмени и депутати, за да им били помогнели и на тях. Хората започнаха да ги виждат като „спасители“, забравиха, че парите, които даряват, са крадени от тях. Крадеш 200 милиона, „даряваш“ два от тях и всичко е забравено, и всичко е простено, че и те обичат даже. Хората започнаха да ги обичат и да ги защитават, когато някой каже нещо лошо срещу тях. Дарители…

Те са същата тази класа. Виждате колко е лесно: даряваш няколко трохи от заграбеното и те обичат.

Майката на Кристиян Николов ще изчака да отмине бурята, ще ни дари някой лев и всичко ще е наред. Ние сме социални олигофрени. Ако щете ни се сърдете, все ни е тая!

novini.bg

 

Назад