През 2016 г. Великобритания гласува да напусне Европейския съюз, но все още не е ясно кога това ще се случи. "Ройтерс" представя хронология на криволичещия път на Обединеното кралство във и извън европейския проект.

Защо Великобритания избягваше първия съюз?

Лондон отказа да се присъедини към предшественика на ЕС, Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), когато тя бе създадена през 1952 г. Премиерът лейбърист Клемент Атли каза пред парламента през 1950 г., че неговата партия не е "подготвена да приеме принципа, че най-жизненоважните икономически сили на тази страна трябва да бъдат прехвърлени на власт, която е напълно недемократична и не носи отговорност пред никого".

Имаше и опасения, че това може да навреди на тесните връзки със САЩ и Общността на нациите, съставена от бивши британски територии. Великобритания също така остана извън Европейската икономическа общност (ЕИО), когато тя бе създадена през 1957 г.

Премиерът консерватор Харолд Макмилан промени тази позиция през 1961 г. и поиска членство в ЕИО. На фона на разделението в Европа по време на Студената война, той заяви, че насърчаването на единството и стабилността в Европа чрез блока е ключов фактор в борбата за свобода и напредък в света.

Всичко, което трябва да знаете за:

Френският президент Шарл дьо Гол обаче блокира присъединяването на Великобритания през 1961 и 1967 г., обвинявайки британците в "дълбоко вкоренена враждебност" към европейския проект.

Кога Великобритания се присъедини?

Великобритания се присъедини към ЕИО през 1973 г., когато Франция оттегли възраженията си след оставката на Дьо Гол през 1969 г.

След като подписа договора, включващ Великобритания в общия пазар, премиерът консерватор Тед Хийт заяви, че "ще е необходимо въображение", за да бъдат развити неговите институции, зачитайки в същото време индивидуалността на държавите.

1975 г. - първи европейски референдум

През 1975 г. новият премиер лейбърист Харолд Уилсън, изправен пред разделения сред министрите си във връзка с Европа, реши да проведе референдум за членството. Той подкрепи оставането, след като каза, че предоговарянето на условията за членството "значително, макар и не напълно" е довело до постигане на целите.

Британците гласуваха с 67% срещу 33% за оставане в ЕС през 1975 г.

Защо референдумът от 1975 г. не реши проблема?

Въпреки че новият консервативен лидер Маргарет Тачър подкрепи кампанията за оставане в блока през 1975 г., в нейната партия започнаха да се засилват разделенията по въпроса и на моменти отношенията й с европейските лидери бяха напрегнати.

Едуард Хийт и Маргарет Тачън© Reuters

Тя атакува идеята за единна валута и за това твърде много власт да бъде централизирана в евроинституциите и каза на тогавашния председател на Европейската комисия Жак Делор "не, не, не" на неговите планове за повече европейска интеграция през 1990 г.

Нейният наследник Джон Мейджър бе принуден да изтегли лирата от европейския механизъм на обменните курсове (ЕRМ) на 16 септември 1992 г. - т.нар. черна сряда. Мейджър също срещна трудности заради разделенията за Европа, описвайки трима евроскептични министри като "негодници" през 1993 г., след като на косъм оцеля във вот на доверие заради Маастрихсткия договор.

След като лейбъристът Тони Блеър спечели изборите през 1997 г., неговият финансов министър Гордън Браун на практика изключи влизането в еврозоната като определи пет икономически теста за готовността на Великобритания да приеме единната европейска валута.

Действията на Камерън се обръщат срещу него

Мандатът на следващия премиер консерватор Дейвид Камерън също бе в крайна сметка определен от Европа. Консерваторите се върнаха на власт през 2010 г. след 13 години лейбъристко управление.

В опит да събере подкрепа на фона на разцеплението в партията и малката, но устойчива евроскептична Партия за независимостта на Обединеното кралство, Камерън обеща референдум за еврочленството по предоговорена сделка.

Въпреки че големите британски партии подкрепиха кампанията за оставане, хората гласуваха за напускане с 52 срещу 48 процента на 23 юни 2016 г. Камерън подаде оставка на сутринта след вота и бе заменен от Тереза Мей.

Дните на Мей

Мей задейства чл. 50 през март 2017 г., определяйки като дата за излизане от ЕС 29 март 2019 г. със или без сделка.

В опит да спечели подкрепа за плана си за Брекзит тя свика извънредни избори през юни 2017 г., но в крайна сметка загуби парламентарното си мнозинство и сформира правителство на малцинството, подкрепяно от евроскептичната северноирландска Демократична юнионистка партия.

На 13 ноември тя постигна споразумение за условията на британското напускане с лидерите на ЕС. Британските депутати отхвърлиха тази сделка с 432 срещу 202 гласа на 15 януари в най-голямото парламентарно поражение, което правителство е претърпявало в съвременната британска история.

Последното отброяване?

Мей пристигна в Страсбург на 11 март и на среднощна пресконференция обяви, че е подсигурила правно обвързващи гаранции за предпазния механизъм за ирландската граница, който цели да се избегне "твърда" граница между Великобритания и Ирландия след Брекзит.

Много привърженици на Брекзит и северноирландските юнионисти се опасяват, че предпазният механизъм може да приклещи Великобритания в орбитата на ЕС и искат гаранции, че това няма да се случи.

Новите документи не бяха достатъчни и сделката отново бе отхвърлена на 12 март. В следващите дни депутатите гласуваха за блокиране на варианта за Брекзит без сделка и за отлагане на излизането от ЕС. В понеделник обаче председателят на парламента Джон Бъркоу каза, че правителството не може да внесе отново за гласуване в парламента сделката за Брекзит без тя да бъде променена.

В сряда Мей поиска от ЕС отлагане до 30 юни. Лидерите на ЕС в крайна сметка се споразумяха Брекзит да бъде отложен до 22 май при условие, че британският парламент одобри до края на март споразумението за излизане, или до 12 април, ако споразумението не бъде одобрено.

Следващата седмица се очаква британският парламент да обсъди и гласува за трети път сделката на Мей. Какво още предстои да се случи тогава четете тук.

източник:dnevnik.bg