Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Novini London

Зелена рецепта

Публикувана: 16 Dec 2015 19:06
Обновена: 16 Dec 2015 19:06
Прочетена: 3371
Зелена рецепта

Калин Терзийски

 

Бях много неспокоен тия дни. Имах си причини. Някакви. Кой няма причини за безпокойство във времената, наречени Безпокойство?

 

Пари, липса на пари, безработица, болести и разни такива. 

 

Но не трябва да забравяме, че сега, ние – консуматорите – живеем с едно безпокойство, силно колкото хрема. А хората във времената на Атила, на Юстиниановата чума или на Черната смърт – просто са живеели в непрекъснат ужас. Лягаш си – навън тъмнее 8-ми век, да речем – казваш една кратка молитва – и никак не ти се вярва, че утре ще видиш слънцето – жив. Ние, сегашните консуматори от богатия свят все пак трябва да четем малко повече история и да правим някои исторически паралели и някои изводи. 

 

Но както и да е – кой каквото си ще да прави.

 

Исках да кажа – ограбиха ме, обраха всичките пари, които имах в кредитната си карта, тоест – всичките ми пари – те крадците си знаят как. 

 

И ето - аз – човекът на нематериалното, вечният барабанчик на това, що наричаме Дух – изведнъж започнах да се потя, да се будя нощем и да треперя непрекъснато. 

 

Ами дъщеря ми? Та тя учи медицина… в Германия. Сама си спечили всички конкурси… но трябва там за квартира, за храничка на детето… Какво ще правим? Ами старите ми родители? Какво ще правим? Разни такива глупави, типични за всеки човек тревоги.

 

Дребни мънички… но както казва Емили Дикинсън – та нали от такива неща – дребни и никакви – човек понякога умира? 

 

Ха. Аз съм по-циничен от милата бледа дама Емили и бих казал – човек винаги умира от дреболии; защото и самият човешки живот е дреболия.

 

Но след това се позамислих. И си казах: Но не е ли тая дреболия – Животът - единственото нещо, което имаме? И не го ли превръща това обстоятелство, тая негова единственост… в Най-Великото Нещо?

 

Значи и открадването на моите пари не беше дреболия, ако можеше да отнеме живота ми. Защото – аха аха – четиресет и пет годишен мъж, не много здрав – бум прас ура, болка зад гръдната кост, сковаване на лявата ръка по хода на лакътния нерв – и си мъртъв!

 

И усмихнатата смърт ти пее приспивна песен. Харон гребе с лодката, ти искаш да скочиш и да доплуваш обратно. Но обратно се е върнал само Орфей. Сигурно много са го харесвали на земята. Или е пеел ужасно и са го изгонили от Хадес. 

 

Пее ти смъртта песничка и те отнася – ей така – заради едните глупави ядове. Текстът на песничката е обикновено на Джудас Прийст. Хаха шегувам се. Не е. Не съм я чувал.

 

И аз – треперещ, потящ се, обхванат от всякакви лоши мисли, склонен да започна отново да пия алкохол на провала (както правех преди) – реших да си взема една зелена рецепта (все пак съм бил психиатър и имам куп добри приятели, които да ми я изпишат). И да си купя диазепам. 

 

Познатият ни реланиум. Или валиум. Диазепам. Най-прочутото от веществата, които да махнат проклетото и ужасно чувство за безпокойство. Което е оста на сегашния свят.

 

Ужасната черна тревожност. А диазепамът я премахва. Той е от тази група лекарства, наречени анксиолитици. Анксиетас означава тревожност, безпокойство.

 

И ето – аз си взех рецепта за диазепам – усмихвайки се на мисълта как ставам наркоман на стари години – и тръгнах да си го купя. Обиколих три, пет, седем аптеки – но те не работеха със зелени рецепти. „Не работим със зелени рецепти!“ – казваха те. Какво означава това – аз не знаех и не исках да знам. Някакви идиотски административни въртели, които да правят уж по-лесен живота на хората. Администрацията, бюрокрацията са за това – нали?! – уж да правят живота по-организиран – но всъщност са стоглави хидри, които се самозадоволяват и правят живота на хората много по-труден и противен. Знаете как е.

 

И на петнайсетхилядното хаха или поне на седмото място аз намерих аптека, в която „работят със зелени рецепти“. Ура. Ей сега ще си го купя и нощем няма да се събуждам, чувстващ се обран и безнадежден. 

 

И тогава дойде това, заради което аз пиша тези скромни редове. Започна едно: Седнете, моля изчакайте, дайте си личната карта, дайте телефон за връзка с психиатъра, който ви го е изписал, дайте телефон за връзка с вас, дайте телефон за връзка с вашия личен ангел хранител, дайте ни писмено уверение, че няма да го продадате на Ислямска държава. Дайте ни телефон за връзка с Бог – та ако стане нещо – да ви натопим на Отеца, че сте злоупотребили.

 

Подразниха ме две три неща. Всъщност – те естествено са продукт на моя егоцентризъм. Но нека някой се удари в гърдите и да каже: У мен няма егоцентризъм! И аз ще му подаря златен часовник ролекс от Илиянци. Казах на милата руса дама (красива и леко повехнала, с вид на рускиня): Е вие може би знаете… аз съм писател, аз съм писателят Калин Терзийски… но преди бях психиатър. 

 

И усещах, че може би е нагло да искам от някого да знае кой съм. Но след това в миг си казвах: А какъв ще е тоя народ, който не познава писателите си? И взех че изтърсих: Вие може би просто не четете. А тя каза: Чета, но не точно вашите…

 

И на мен ми стана срамно. Наистина. Имам ли право да искам в наше време българинът да познава писателите си? 

 

Както и да е. Не бях прав. Милата дама може би четеше само научна фармакотерапевтична литература. Или езотерична…Или вестник "Уикенд"? Знае ли човек...

 

Всеки има право да си прави каквото иска – стига да си дава правилно документите и да си плаща правилно във веригите от преизподни за масова консумация. Ако искаш – знай кой е Славейков. Ако искаш – не знай. Важното е да си плащаш редовно.

 

Но това, което ме смути повече, беше, че трябва да се направи такава тежка, почти полицейска проверка при покупка на легално лекарство. Което лекува именно това – бичът, най-ужасния бич на съвремието -  Безпокойството?

 

И започнах да мисля – докато течеше проверката: Толкова ли хора са неспокойни?

 

Наистина ли толкова? Че да има нужда от проверки като за изнасяне на плутоний от атомна централа? Толкова хора ли биха се самоубили, купувайки си диазепам, с него? 

 

Толкова огромно ли е Безпокойството, и ако е толкова огромно – защо така се пазим да даваме на смазаните от безпокойство хора това, което ще им помогне?

 

Куп сложни, странни въпроси. 

 

И още: Кое води до този омагьосан кръг: Безпокойство, страх, тревожност, безнадеждност, диазепам, зависимост към диазепама, още тревожност, полицейска параноя, следене и дебнене на тия, които заради безпокойството си искат диазепам, още безпокойство…Кое води до това?

 

Къде сбъркахме? 

 

Така се питах, а госпожата след половин час проверки и подозрително разглеждане на редовните ми документи – ми даде лекарството. Тя наистина беше хубавичка. А аз вече щях да бъда спокоен. 

 

Защо?

Назад