Историята на една българска емигрантка продължава. За живота след като се върнеш. За ужаса, пред който си длъжен да се изправиш. За безработицата. Лошото отношение. Хората. Администрацията…

Една история по действителни събития. Една българка споделя или когато кошмарите се окажат реалност….

„Върнах се в България заради носталгията. Върнах се, защото се надявах, че нещо се е променило. Върнах се, за да бъда с децата си. И винаги ще казвам, че това беше моята най-голяма грешка. Напуснах Испания за една седмица. Без да се замисля дори. Всичко беше като сън. Сякаш летях към моята страна - в пряк и в преносен смисъл. Не осъзнах кога съм се озовала отново на моята родна земя. Не осъзнах, когато съм се прибрала. След години извън България разбрах, че нищо не се е променило. Всичко си е постарому. Дори вече е много по-зле.

Първото, което видях беше сивотата. Всичко беше сиво и мрачно. Сградите, улиците, хората. Всеки беше навел глава, никой не се усмихваше. В Испания бях свикнала с позитивизма на хората, с тяхното веселие и жизнерадостност. Бях свикнала с хубавите сгради, чистите улици и подредените райони. Бях свикнала с уредеността на цялата страна. Тук отново всичко си беше такова, каквото го оставих. Когато се качих в колата при моето семейство, те веднага ме заляха с потока на черната хроника, която се случваше в страната ми. Правителства, които се сменят като есенни листа. Наводнения, за които никога няма виновен. Убити, които никога не намират своите убийци. Корупцията, която остава постоянен участник в управлението на държавата. Бедността, която живее редом с нас. Всичко беше такова, каквото го оставих.

Следващото нещо, което забелязах беше отношението на хората към останалите. В магазина рядко срещах приветствие, рядко срещах любезност. Нямаше „Добър ден“, нямаше „Хубава вечер“. В Испания, без значение в кой магазин пазаруваш, винаги накрая ти казват: ''Благодаря, че пазарувахте при нас''. И това бяха истински благодарности. И аз чувствах доброто отношение към мен. Тук има само студенина и груб език. Сякаш отиваш лично в техния дом и си някакъв натрапник. Сякаш бях направила нещо лошо на самите продавачки. Сякаш бях чужда в собствения си квартал.

Няколко седмици след пристигането ми в България започнах да си търся работа. Очаквах опитът ми в чужбина да не бъде оценен, но поне признат. За пореден път ударих на камък. Когато бъдещите работодатели чуеха на колко съм години, направо затръшваха вратата под носа ми. Не искаха да ме изслушат дори. Не искаха да чуят какво съм работила и къде. За тях бях една стара жена, която е прекалено далече от пенсия и твърде далече от намирането на работа.

Пробвах навсякъде: магазини, кафета, павильони…реших дори да чистя къщи. В Испания един дом се почиства за 50 евро. Тук ми даваха 20 лв. на ден и искаха да гладя, готвя, кося ливади и разхождам кучета…Въобще в България трудът не се оценява. Той се приема за даденост. Все едно съм длъжна да бъда благодарна, че някой въобще ми е обърнал внимание и ми е дал някаква си работа.

Тогава се сбъдна моят най-голям ужас. След като си бях тръгнала от България, за да помагам на семейството си…След като години наред бях далече от тях…Много Коледи, много други празници, рождени дни, самотни нощи…след като бях приета в една друга държава и работех наравно с нейните граждани, за пореден път се бях изправила срещу глада и мизерията в своята собствена държава. За пореден път се убедих, че съм никоя там, където се бях родила.

Изненадващо за мен, реших да се обърна именно към същата тази държава, срещу която се борих толкова дълго време. Обърнах се към държавата, от която усилено бягах. Не знаех откъде да започна. Регистрирах се в Бюрото по труда , но ми казаха, че не осигурявали финансова помощ на безработни. Друга институция го правила. От другата институция ме върнаха. Не съм си носила диплома.

Накрая, няколко дни по-късно, след много документи и много ксерокопия на същите тези документи, аз най-сетне се наредих на едно гише. Смешното е, че България продължава да издига на пиедестал гишетата. В Испания те канят в една стая, ръкуват се с теб, сядаш на стол в кабинет и обясняваш проблема си. В България стоиш прав пред малко и мърляво прозорче и на дълго, и на широко обясняваш историята на своите проблеми, докато другите зад теб те слушат в захлас. Започнах със своя разказ…когато бях прекъсната:

- Ама какви помощи искате от нас, трябвало е да се регистрирате до три дни след като сте се върнала. Нищо не можем да направим…следващият! - изкрещя мъжът зад социалистическото бюрце.

- Но аз нямам работа. Безработна съм. Не исках да идвам досега, защото си търсех работа. Не искам помощи, не искам милостиня. Искам само да работя.

- Знаете ли какво ще ви кажа - отговори мъжът зад гишето - по-добре беше да не се връщате изобщо. Така е в България. Емигрирайте отново…

Тръгнах си от гишетата и касите с насълзени очи. Държавен служител от моята държава ми каза да емигрирам. Държавен служител ме посъветва да не се връщам никога повече. Накъде отива тази държава…накъде отиваме всички ние? Не знам какво да правя сега. Може би ще се върна в Испания. Ще взема и семейството си и се надявам никога повече да не се върнем. Надявам се да забравим ужаса и мизерията, пред които бяхме изправени в нашата държава. Искам само да работя и да си изкарвам прехраната с честен труд. Искам този труд да бъде оценен, а не подценен. Искам просто да бъда възприемана като човек…искам децата ми да имат нормално бъдеще…"

Източник: Костадин Костов, lentata.bg